Лидия се прибра задъхана и с полепнала от студена пот по гърба ѝ тениска. Мъжът ѝ го отдаде на тичането и не забеляза, че е притеснена. Тя се шмугна във ваната, изсипа двойна доза соли и се опита да се отпусне. Сърцето ѝ блъскаше, сякаш се опитваше да избяга от затвора наречен тяло. Младата жена притвори очи и започна да брои отзад напред, за да се успокои. Беше ѝ се причуло, разбира се, че ѝ се беше причуло! Мозъкът ѝ си играеше с нея и караше шумът от вълните да прилича на призрачно нашепване на името ѝ. Беше прекалено стресирана, това е. Еднообразието и денонощните грижи по детето си взимаха своето. Нямаше и секунда спокойствие насаме с мислите си. Постоянно трябваше да върши нещо, да съобразява съществуването си с друг и да поставя своите нужди на второ, а често и на трето място. Не можеше да се нахрани или да отиде до тоалетната на спокойствие, какво остава да гледа филм или да чете. Беше на предела на силите си, както физически, така и психически. Трябваше да изписват майките от родилното с рецепта за доживотни успокоителни. Вече избухваше от най-малкото, сънуваше постоянни кошмари как нещо лошо се случва на семейството ѝ, понякога и от нейните ръце. Плашеше се - да, не можеше да понася детето да ѝ мрънка или да реве, особено докато приготвя нещо за него и е спала по-малко от 5 часа, но го обичаше. Имаше чувството, че се грижи за две деца, защото мъжът ѝ беше като на хотел и очакваше тя да върши всичко, та нали по цял ден нищо не прави и само спи с бебето. Беше се запуснала, не можеше да се понася, а пред нея бяха още толкова много години в  грижа за други. Идея нямаше как ще ги избута. Мрачните мисли я заливаха, вината от осъзнаването, че има добър живот, за който много мечтаят, а тя е нещастна, я засмукваше в омагьосана спирала към недрата на депресията, от която не можеше да се измъкне сама. Реши да потърси професионална помощ, но психоаналитикът не ѝ изписа така желаните хапчета, които да я превърнат в безчувствен робот. Вместо това я накара да започне да тренира, да прехвърли част от грижите за детето на баща му и да излиза сама. Да си постави цел и да работи по нея. Тя не можа да измисли нищо и психологът ѝ наложи да тренира за маратона след 6 месеца. Как мразеше да тича, но все пак реши да опита, за да стане по-добра майка за детето си. Разбраха се с мъжа ѝ той да поеме къпането и приспиването на детето, а тя да излиза да бяга. В началото като че ли помогна, беше толкова скапана, че заспиваше на секундата и не сънуваше нищо. Но през деня продължаваше да се чувства изморена и раздразнена и мрачните мисли не отсъстваха дълго. Тичайки в сумрака по алеята около морето, неканени сцени изникваха в ума ѝ, как някой я напада и слага край на мъките ѝ. А ето сега почна и да ѝ се причува как някой шепти името ѝ. Лидия отми пяната от косата и тялото си, молейки се водата да отмие и злото в нея. Уви се в хавлията и се намръщи. И този омекотител не го биваше, беше все едно се подсушава с шкурка. Излезе от банята с желанието да почете малко, но мъжът ѝ веднага я награби. Уви, този път не беше заспал, докато приспива детето.

- Липсваш ми, откога не сме...

- Изморена съм - опита се да го отблъсне тя.

- Хайде де, набързо. Ммм тичането май ти се отразява добре - каза той, мачкайки я за дупето, нещо което тя много мразеше.

Младата жена въздъхна и тръгна доброволно към спалнята. Така щеше да свърши по-бързо и евентуално да има време да почете. Ненавиждаше, че не зачита чувствата ѝ. Или по-скоро липсата на такива. Че като каже не, не спираше да я гали и целува. Че като го отблъсне твърдо, се почваха скандали и цупене, че не го обича вече. Не, нищо не обичаше вече, дори се опасяваше, че и детето не обича. Искаше да избяга, искаше просто един ден в седмицата, в който да е сама със себе си. Не с крещящо дете и не с мъж, искащ постоянно секс.

***

През нощта не спа добре, сънува как се гледа отгоре и се дави, как сама се затиска под водата. Как намушква мъжа си, повече пъти, отколкото можеше да брои. Как се насочва към детската стая, изпълнена с гняв. Навежда се към малкото същество, което по цял ден я тормози, а сега спи като ангелче. Посяга с окървавени ръце към него, но те започват да треперят. Спокойствието, което излъчва невинното същество, я достига и гневът почва да се изпарява от нея. В този момент бебето започна да реве и плачът му я изтръгна от лапите на кошмара. Лидия изтича до стаята му и го гушна, заплаквайки с него. Какво не ѝ е наред? Защо не може да е нормална майка и да се радва на това, което има?

Когато най-накрая детето заспа, звънна алармата на мъжа ѝ. Разбира се, необходими бяха три отделни аларми, за да го вдигнат.

- Щом не спиш, може да повторим това от снощи - измърка сънено той.

Жената ядосана стана да му прави кафе и приготви боклука. Нямаше шанс да изведе днес детето, след като почти не бе спала, един ден само на прозорци нищо нямаше да му стане.

Денят се оказа мъка, вече дори мислите ѝ бяха рев. Бързо забрави за топлите чувства към детето си, обзели я след кошмара, и отново картини на насилие се въртяха пред очите ѝ. Остави го да крещи в стаята си, докато тя седи свита в най-отдалечената част на апартамента, запушила ушите си с длани и клатеща се напред-назад. „Скочи през прозореца, самоубий се, не наранявай детето, скочи през прозореца, самоубий се, не наранявай детето...“ Ще трябва пак да посети психолога и да го притисне за хапчета, а дотогава изсипа няколко валериана в шепата си. Изпи ги един след друг, брои от 10 до 1 и отиде отново при детето.

- Млъкни, хайде млъкни вече, тук съм...

***

Вечерта отново отиде да тича единствено, защото се надяваше, че като се върне, ще намери мъжа си заспал. Шепотът на името ѝ отново достигна ушите ѝ. Този път спря и се ослуша. Студен и лепкав полъх накара косъмчетата ѝ да настръхнат. Вълните се разбиваха леко в колоните на моста и нашепваха зловещо “Лиидияяя“. Жената, трепереща, пое към пясъчната ивица. „Това са глупости, просто съм пренатоварена“. Изрита маратонките си и се отправи към водата. Морето бе спокойно и блестеше от лампите на моста. Луната беше прорязала пътека в него. Спокойно и романтично, нямаше нищо страшно. Пристъпи бавно по мокрия пясък и се сепна леко, когато студената вода целуна пръстите ѝ. Освежаващо, снемащо напрежението. Затвори очи и вдигна лице нагоре. Пристъпи още и остави морската вода да отмие лошото в нея. Още една крачка и още една, изведнъж пропадна до коляно, вълните бяха издълбали рязко брега. Отвори очи сепнато, но водата си оставаше спокойна и тя продължи още малко напред. Прокара длани по хладката повърхност. Чужденците никога няма да разберат свързаността със солената вода, която имат морските хора. Лидия се отпусна бавно назад и се остави в обятията на морето. Взря се в небето и милиардите звезди, после отново затвори очи и позволи на спокойствието да пропие в нея. Престана да чува как вълните нашепват името ѝ, престана да чувства външния свят и изведнъж беше изтръгната от мира, който бе намерила. Лигави пръсти се стегнаха около глезена ѝ. Жената се сепна и за секунда потъна в тъмното море. Почна да рита и блъска заобикалящата я вода, докато не усети пясъка под краката си и не излезе на брега. Побягна към маратонките си, без да се обръща назад, а солта в гърлото ѝ я накара да се закашля. Вече на сигурно у тях си позволи да мисли. Медуза, че какво друго би могло да бъде. Пусна душа, нямаше да понесе вана точно сега. Сапунисвайки се, забеляза три черти като следи от нокти на глезена си. Одраскала се е на някоя счупена мида. Точно така.

Излезе от банята, за щастие мъжът ѝ спеше. Погледна замислено часовника, който показваше, че се е върнала един час по-късно от обикновено.

Сънищата не ѝ дадоха покой и тази нощ. На сутринта отиде при психолога, който най-накрая ѝ даде някакви транквиланти.

Мислите не напуснаха измъченото ѝ съзнание, но бяха като на забавен кадър. Не я безпокояха, не я засягаха. Не я притесняваше, че детето реве, не ѝ пукаше, че е уморена. Не ѝ пречеше, че мъжът ѝ е качен върху нея, а тя просто лежи отсъстваща, с поглед забит в нещо, което не вижда. Продължаваше да тича, просто рутина като всичко останало. Не ѝ пукаше за маратона, а може би вече бе минал, не ѝ дремеше. Просто тялото ѝ тичаше. Спъна се в развързалата ѝ се връзка и се подпря с длани на земята. Докато я завързваше, чу отново името си да се носи наоколо. Паднала бе точно пред моста. Внезапен повей откъм сушата, сякаш се опита да я бутне да продължи по осветената алея, навътре в морето. „Лиидияяя... Лииидия...“ Жената тръгна по кея като в транс, следваща засилващия се шепот. „Лиидия... върни се у дома... аз ще ти помогна, аз ще те спася... Лидияя... това място не е за теб, позволи ми да те спася...“ Стигна до края на моста и се надвеси над перилата. Вгледа се в лъщукащата черна вода, звукът сякаш идваше откъм нея. От начало очите ѝ не виждаха нищо. Но постепенно свикнаха с движещата се тъмнина и забелязаха силует под повърхността. Жената присви очи и се наведе още повече. От морето я гледаше просто нейното отражение. „Приближи се още, хайде ела си у дома...“  Лидия се наведе още, рамката се впи в корема ѝ. Вятърът отново я блъсна в гърба. Протегна ръка към отражението си и то към нея. Малко преди пръстите ѝ да докоснат водата, насъбралите се кръжащи гларуси над нея я изкараха от вцепенението ѝ с оглушителните си крясъци. Момичето се сети за детето си и изведнъж ѝ се прииска да го прегърне. Тъпите хапчета, вместо да ѝ помогнат, я подлудяваха още повече - да я карат да си мисли, че вижда отражението си и да чува гласове, идващи от морето. Тъкмо да се отдръпне и отражението ѝ протегна ръка, пръстите му пробиха водата и се затвориха около китката на Лидия. Тя усети познат лигав допир, опита се да се отскубне, но нещото бе много по-силно. Секунда на противоположно теглене и отекна плясък във водата, а Лидия падна по задник на твърдия бетон. Изправи се бавно и несигурно на краката си, опипа ръцете и лицето си, прокара пръсти през косата си. Направи плахи крачки към парапета и се надвеси над него, търсейки с поглед отражението си. Намери го да се мята разярено под водната маса, блъскащо по нея, но не можещо да я разбие. Устните му се мърдаха, опитваше се да крещи, но така само се нагълтваше с вода. Лидия се ухили в зловеща усмивка и се отдръпна от водата. Обърна се и бавно, но все по-сигурно със всяка крачка, се отправи към дома, където я чакаха мъжът ѝ и детето ѝ.

Автор: Даниела Тенева