Борис Стругацки: Да оставим Космоса на мира. Главното е на Земята

Защо е велик човекът? Защото е създал втора природа? Защото е задвижил почти космически сили? Защото за съвсем кратко време е завладял планетата и е открил прозорец към Вселената? Не! Защото въпреки това е оцелял и има намерение да оцелее и по-нататък. Така мисля, каза големият руски писател в разговор за човечеството сега и в бъдеще, за фантастиката и науката, за книгите си и себе си...

- Борис Натанович, в какъв свят живеем? По какво прилича и по какво се различава от този, който си представяхте преди няколко десетилетия?

- Колко десетилетия искате да сложа в сметката? Две? Четири? Аз съм човек на възраст и мога да сложа шест. Бедата е в това, че ми е трудно да съдя за промяната на света. Затова пък добре знам, че вече много години живея в страна, каквато никога не съм могъл да си представя. Преди 30 г. в никакъв фантастичен роман за бъдещето не бих си позволил да си представя Русия, в която днес давам подобно интервю, без да се съобразявам с редактори, цензура и въобще с неуморимото началство. На всичко отгоре това става на портативния лаптоп, след като току-що бях изплувал от интернет, където търсех – и намерих! - автора на „блатния” романс „Алени карамфили”. 

Както и преди 30 години, моята страна - и светът също, са пълни с гадости, хората се измъчват и убиват един друг, бъдещето е забулено с опасна пелена, петролната криза надвисва отново, а термоядреният синтез и досега не е усвоен. А ето че вече се задава и ислямисткият фактор... Новият свят не е добър, не е уютен, не е привлекателен. 

Но! Материално осигурените хора станаха повече. Повече са автомобилите, храната, компютрите, туристите. Всеки е с мобилен телефон – вероятно дори във всяко африканско село. Богатите страни позахранват бедните – не много щедро, но безплатно. В целия цивилизован свят може да се живее на социални помощи – така, както не са мечтали голите и гладните през по-миналия век. „Прогресът се движи нанякъде, приятели, макар и бавно, но слава богу!” (от романа на Аркадий и Борис Стругацки „Времето на дъжда“, 1967 – бел. ред.). Horrible dictu, но в общественото съзнание представата за войната „като продължение на политиката и икономиката с други средства” постепенно изчезва: политиците все по-често предпочитат да купуват, вместо да убиват, а за обикновените хора войната постепенно губи ореола на героичното, романтично „истинско мъжко занимание”. Това предизвиква естественото недоволство на господата генерали и войнстващите патриоти. 

Светът вече не е разделен (засега?) на две непримирими коалиции, пътя към потребителското общество поемат все повече страни – дори Русия, дори инатливият Китай помръднаха от мъртвата точка на социалния застой и на Земята останаха всичко на всичко две тоталитарни руини – Куба и КНДР. Нравственият прогрес, както винаги, не бърза, но социалният е очевиден, а научно-техническият надхвърля всякакво въображение: човек сякаш се ражда във века на парата и електричеството, живее в епохата на атома и електрониката, а старостта посреща в джунглите на непостижимата информатика и всеобщата цифровизация. В детството си е бил в състояние някак да измайстори радиоприемник, макар и най-простия, днес на нищо подобно не е способен - освен с мъка, и то отгоре-отгоре, да се оправи с някакъв iPhone, с който внучето се справя, както дядо му със запарването на чай.

- Изглежда днешният ден няма нищо общо със света на духовно извисените хора от цикъла „XXII век”, който създадохте през 60-те години. Според вас е настъпило „тържеството на Закона на авантата”. Какво имате предвид?

- „Законът на авантата” е полушеговито название на напълно сериозния принцип на съществуване на хомо сапиенс: „Постигане на максимално удовлетворяване на потребностите с минимални усилия”. Съгласете се, че не звучи много героично, а пошличко. В него няма нито благородство, нито патос. Маймунски принцип. Но като се замислим, целият ни прогрес се гради на него. Именно той ни е измъкнал от пещерите и през епохата на робството и феодализма, на първата индустриална революция, през века на парата и електричеството, на атома и електрониката ни е довлякъл до днешния свят. При това енергията му въобще не е намаляла, а продължава да ни тегли по-нататък, само че потребностите стават все по-изтънчени, а „минималните усилия” – все по-изкусни и енергопоглъщащи. Не виждам нищо лошо в това. Не може да се търси добро или лошо в закон на природата. Законът работи – това е положението.

Ако стане чудо и някога попаднем в „XXII век“, законът ще действа и там, но потребностите вече няма да са материални: Възпитаният човек ще смята за висша наслада в живота си успешния творчески труд и потребностите му ще бъдат съсредоточени именно в тази област. А колкото до усилията, боя се, че те ще минат в категорията на чистата фантастика. Никак не мога да се съглася с това, че „днешният ден няма нищо общо с „XXII век“. Нали Възпитаният човек (в нашия смисъл на думата) не се храни с фантазии. Той винаги е съществувал сред нас, съществува и днес, при това като правило във вид на цели творчески колективи, обединени от обща задача - в едни „островчета на бъдещето”, които най-вероятно никога няма да се осъществят.

- А ще се случи ли това, което пишете в един роман: „Само глупаците смятат, че машината не е способна да победи човека в интелектуално сражение”? До какво ще доведе?

- В играта на шах човекът вече загуби от машината. И явно реванш няма да има. Разбира се, това не е отговор на въпроса „Може ли машината да мисли?”, но наранява достойнството на хомо сапиенс и въобще ни изправя нащрек. Нито за секунда не се съмнявам: изкуственият интелект ще бъде създаден. Като начало трябва само да разберем какво е интелектът въобще и човешкият интелект в частност. След това работата ще тръгне като по масло. В перспектива е създаването на Земята на нова раса разумни същества с абсолютно чужда за нас психика, трудно разбираема социология и най-вероятно управлявана не от закона на авантата, а от някакъв друг, съвсем недостъпен за нас принцип. За нравствеността на носителите на изкуствен интелект въобще не говоря: нищо не знам за това и нищо по-определено не съм способен да си представя. Обикновено се предполага, че изкуствените интелекти ще бъдат създадени като “висококвалифициран работен добитък”. Може би, може би. Само че от опит е добре известно: ако дадена идея е ясно и правилно формулирана, рано или късно ще бъде реализирана. А това означава, че изкуствен интелект, интелектуално и емоционално подобен на хомо сапиенс, ще бъде създаден. И вероятно това ще бъде краят на еволюцията на човека като вид и началото на еволюцията на нова раса разумни същества.

- В книгите си много пъти сте „били” на други планети. Завиждате ли благородно на първия човек, който ще стъпи на Марс? Кога според вас ще стане това и какво ще ни донесе?

- Не изпитвам никаква завист, само съчувствие и страх за него. Разбирам, че това ще бъде голяма победа за научно-техническия прогрес, но не съм сигурен, че човечеството днес има нужда от такива победи. Струва ми се, че когато на Земята стотици милиони хора са измъчвани от глад, нищета, болести и невежество, е почти престъпно разточителство да се хвърлят трилиони за овладяването на Космоса. Според мен то не може да бъде оправдано нито с неизбежните попътни научно-технически открития, нито – още по-малко - със съображения за престиж. Главното е на Земята. И дълго още ще бъде на Земята – може би винаги.

- Вие като че ли не очаквате с голямо въодушевление евентуалната среща на човека с извънземни същества. Трябва ли да се страхуваме – ако ги има?

- Реално можем да се срещнем само с представители на свръхцивилизации, които са ни изпреварили с няколкостотин, а може би дори с няколко хиляди години. Не знам какво да очакваме от тях. Знам какво е (човешки) ум, (човешка) доброта, човещина въобще. Не знам обаче и не мога да си представя свръхум, свръхдоброта и свръхчовещина. Още повече в никакъв случай не мога да си представя нищо добро, ако и когато тези пришълци сметнат за възможно или бъдат принудени да се потопят в нашите земни дрязги, в отровното кълбо на политическите ни деяния и взаимно враждебните ни идеологии. Затова отдавна съм категоричен противник на всякакви послания в Космоса от типа: „Ние сме тук! Аууу! Отговорете!”. Трябва да седим кротко и да подредим собствения си дом. За късмет великото мълчание на Космоса свидетелства, че друг разум във Вселената е голяма рядкост и най-вероятно тази чума въобще няма да падне на нашите глави.

- Наистина не сме подредили дома си. Заплашват ни много неща. Тезата, че краят на света ще настъпи на 21.12.2012 г., обиколи света и много хора се уплашиха, буквално. Какво бихте им казали и какви са всъщност истинските опасности за човечеството?

- Не мога да се отнеса сериозно към тези слухове и въобще към всякакви апокалиптични пророчества. Не са убедителни. Стават за катастрофически филми, но иначе – не. Човечеството живее в джунглите на глобалните заплахи и опасности: на първо място – ядрена война, избухване на „ръкотворна чума”, измъкнала се от секретна лаборатория, енергийна криза. Фактът, че това няма да бъде „краят на света”, а „само“ краят на нашата цивилизация, е слабо утешителен. Но има и по-сериозни опасности: например падането на метеорит с километрични размери. Това наистина ще бъде краят на всичко. Или изригването в близост на свръхнова – това вече се е случвало и тогава са загинали динозаврите. „Второто нашествие на марсианците” (роман, Аркадий и Борис Стругацки, 1966 г. – бел. ред.), разбира се, не на марсианци, а на агресивни пришълци от Космоса... Вероятно трябва да имаме предвид всичко това, но същевременно ясно да си даваме сметка, че нашият свят е устроен така: колкото по-грандиозна е една катастрофа, толкова по-малко вероятна е тя в обозримо бъдеще. Иначе нас нямаше да ни има на Земята.