Често срещам хора, които може и да са на 20, 30 или дори 40 години, но вътрешно все още живеят в своето детство. Причината за това е, че продължават да чакат любовта, която не са получили в достатъчни количества (или въобще) в ранните си години. Те никога няма да пораснат, докато не се научат да открият самички това, което ги прави щастливи.
В момента, в който започваме да се чувстваме необичани, спираме да се развиваме.
Обичта и вниманието, което едно дете търси у родителите си, приема различни форми в зависимост от неговата възраст.
Чувството за доверие у детето започва да се формира още в най-ранна възраст. По това време познанието за любовта се ограничава до чувството, че майка му се грижи за него постоянно.
Ако не получи достатъчно от тези грижи, много е вероятно, когато порасне, да име сериозни проблеми във взаимоотношенията си с другите. Често ще подлага партньора си на „тестове“, за да потвърди отдадеността му, за да види до колко може да му вярва. Този тип хора обикновено се чувстват уязвими дори тогава, когато очевидно имат близък човек, на когото могат да разчитат.
Когато детето е малко по-голямо, на около 2-3 години, то прави първите си стъпки към независимостта и възможността да се самоконтролира. Ако родителите му попречат на тези процеси, като например вършат вместо него неща, на които то е способно самичко (или пък очакват от него повече, отколкото то може да направи), у него може да се развие трайно чувство за срам. Ако родителите полагат огромни усилия, за да предпазят детето от света около него и правят всичко вместо него (и същевременно остават слепи за това, от което наистина се нуждае в тази си възраст), то може да започне да се съмнява в собствените си умения. Това дете ще се превърне в човек с ниско самочувствие, който смята, че не притежава необходимите способности, за да се справя със света и дори да контролира себе си.
Когато порасне, вместо да е уверен в себе си, този човек ще изпитва постоянни подозрения, че другите се взират в него, че никой не го одобрява, че хората се съмняват в мотивите му. Много е вероятно да се развият както обсесивно-компулсивни поведения, така и параноя (че някой го нарочва или преследва).
Когато станат на 3-6 години, децата интерпретират любовта под формата на възможности, които имат, за да започнат да вършат неща самички, да станат самоуверени. Те очакват и се надяват на подкрепата на родителите им във връзка с тези свои инициативи. Искат и признание за правото им да бъдат любопитни и креативни. Ако през този период родителите не позволят на децата да бъдат независими (повече спрямо предходните години) и/или ги наказват прекомерно вследствие на желанията им, ще се развие сериозно чувство на вина.
Хората, които израстват в подобна среда, често страдат от липса на целеустременост и решителност – качества, необходими за поставянето и постигането на реалистични цели. Постоянните им чувства за вина могат да доведат до пасивност, усещане за импотентност и нежелание за интимност. Дори до психопатично поведение.
