"Сянка във водата" - един страхотен разказ на Емануела Василева

31 юли 1330 г., местността Мраката, с. Кощилявци (днешна Радомирска област)

Сръбската пехота се изтегляше от долината тромаво като тежко ранен звяр, едва тътрещ се по земята и оставящ след себе си отровна жлъч наред с миризмата на мърша и отчаянието. Дълбоките коловози, които каруците оставяха, като че наново поругаваха тая кална и пропита с кръв земя.

Йеромонах Игнатий, изтощен до крайност от нелекия път на гърба на магарето чак от Земенската обител, гледаше касапницата и още не събираше сили да продължи към селото отвъд Пчелин камък и да подири някой местен за подслон. Но какъв ти подслон, като на изтъняващия светлик забеляза огньове долу под скалата, а стоновете, които се разнасяха като ехо, подсказваха, че ще да е лагер за тежко ранени. От чия войска, Игнатий можеше само да предполага, но и нямаше значение.

Още щом се разчу за струпването на армиите на царя Михаила Шишман и Стефан Дечански, монахът знаеше, че ще има нужда от него, каквото и да излезе от тоя сблъсък. Дни по-късно, когато търновската войска взе крепостта на Земен, Игнатий остави зографската работа, която бе измолил от сръбския Велбъждски митрополит, и тръгна насам. Единствено скърбеше, че не бе дошъл навреме да завари Михаила жив. Царят се бе споминал по-рано него ден, а беше ли го изповядал някой, преди да предаде Богу дух от раните си, и къде бяха отнесли тялото му, никой не можа да му каже.

Като навлезе в лагера, йеромонах Игнатий се стъписа още повече от хаоса и окаяното състояние на мъжете. Натрапчива миризма на смърт, пот, гной и пушек нахлу у ноздрите му и той, да го прощава Бог, не издържа и изпразни съдържанието на стомаха си. Бяха българи, оставени досами фронтовата линия, защото нямаше да оживеят по обратния път, а и нямаше достатъчно каруци, за да ги отнесат, камо ли коне. Бяха ги оставили за храна на гарваните, защото нямаше вече кой да се погрижи за тях.

Сърцето на Игнатий се сви, но не само заради тежката нощ, която му предстоеше. Той винаги се бе мислил за богобоязлив и неподвластен на суеверия християнин. Ала тази вечер, сред стоновете на умиращите, крясъците на пируващите птици и натрапчивото жужене на насекомите, нов и първичен страх се вкопчи в иначе вярното му сърце. По тая земя смъртта бе повикана с охота да вилнее и събира тия клети души, че комай бе дала живот и на нещо свое. Какво се бе пръкнало от тая тъмна, пъклена утроба, Игнатий не знаеше и не смееше да предполага. Ала усещаше във въздуха и в земята нещо нечисто и лукаво, което беше гладно за още болка.

На следващата сутрин, след като бдя неотлъчно до над трийсет умиращи войници, изтощен до крайност и с натежал от мисли ум, монахът отиде до малкия сръбски гарнизон, оставен на стража край Пчелин камък. Те бяха прихванали закъснелия обоз, които Михаил толкова бе чакал, за да подсили войниците си, и в добро настроение пропуснаха Божия човек. Игнатий заразказва на местните и без това изплашени селяни за новата опасност, надвиснала над техните домове. Осъзнаваше, че за тия прости хорица, чиито ниви бяха изпотъпкани от минаващите войски и които не знаеха утре под чий флаг ще осъмнат и кой ще дойде да им търси лепта, туй бе последната грижа. Михаиловите пратеници бяха взели от тях храна с щедрото обещание, че щом търновският владетел установи властта си по тия земи, всичко ще им бъде върнато с горница. Сега обаче нямаше такива изгледи и селяните вече се опасяваха от гладна зима.

С много уговорки Игнатий убеди най-видните пчелинци да обмислят неговото предложение. После напои магаренцето и побърза да обиколи и селцата от другата страна на долината. На всички казваше едно и също с подивели от недоспиване и преситени от гледката на скръб мътни очи: „В тая почва дяволът е посял своите семена и ги пои с кръвта на мъртвите. Не ще мине време, ще избуят и ще задушат живите, както шипковият храст обраства около неокопаните градини. Има спасение, послушайте ме и ще ви разкрия как да върнете тая земя под Божието крило. Съберете пари и на оная скала над бойното поле постройте църква. Само тя ще ви опази.“

Години по-късно остарелият и по-немощен отпреди вече архимандрит Игнатий мина пак през Мраката. С горест приближи тая злощастна долина, където с дни той и други придошли погребваха падналите в общи гробове и където още се белееха черепите на тия, които не успяха да погребат, преди вонята и разложението да отблъснат всички надалеч.

Със своята дарба да съзира злото в най-изкусните му скривалища, Игнатий веднага усети, че оная чернота, която поемаше първите си глътки въздух в паметната юлска вечер на българското поражение, сега нараства и набира сила. И с безмълвна молитва на уста разбра, че трябва да убеди селяните наоколо да подирят живот другаде, докато погледът му не попадна на нещо ново. Горе, точно където им бе посочил, сега се белееха каменните стени на параклис. И в душата на архимандрит Игнатий се разля топлина и надежда, че може би бе помогнал поне малко на тия Божи чеда да преборят лукавия. Още недовършен, тоя Божи дом щеше да бди над тях и децата им.

***

12 март 1969 г., Радомир

 Денко Геройски мразеше назначението си в Пернишкия окръг, както и мразеше подмятанията, които бе чувал за името си. Застанал начело на конферентната маса в сградата на Радомирската градска управа, Денко оглеждаше мъжете, насядали в сивите си, полуизмачкани костюми, и умело прикриваше презрението си към тях. „Героя“ – така го наричаха подигравателно зад гърба му, но щом застанеше пред тях, не смееха да шукнат. Точно като плъхове, каквито всъщност бяха тия дребни душички. „Героя пак е дошъл от Перник да развява байрака си, но някой друг му казва накъде да се обърне.“ – така бе дочул Денко да обсъждат съвещанието днес. Въпреки това той остави чашата си шварц кафе и авторитетно се изправи.

– Другари и другарко – обърна се Геройски към възпълната общинска секретарка – с радост обявявам решението на Пленума да намери окончателно решение на водоснабдителния проблем в тая област, като изградим модерен язовир, с площ над 5 км² – Денко пое въздух и продължи с приповдигнатата си реч, макар да знаеше, че тоя язовир няма да е нито модерен, нито ще реши проблемите с водоснабдяването, или поне не задълго. – За целта ще изселим жителите на село Пчелинци и част от населението на село Лобош до началото на идната година. Ние не само ще изградим язовир, който да обслужва нуждите на Радомир и околоните села, но ще построим и почивна база със стол и възможност за отдих.

Безизразните лица пред него подразниха Денко още повече. Де да имаха поне усета да поздравят за това решение, да кажат някоя дума за бъдещото индустриално развитие на Радомирския район. Нямаше хляб в тия чиновници и той нямаше да предложи никой за повишение. Вътрешно обаче Денко се радваше, че поне няма въпроси и отпор на това прибързано решение, за което той самият бе лобирал пламенно и за което бе черпил по отделно не един или двама другари от по-висшите партийни прослойки.

  – Дейностите по строежа на язовира и поетапното потапяне на терена ще започнат през пролетта на идната година под моя стриктен контрол. Всеки един от вас, другари, ще поеме изпълнението на начертания план и ще отговаря пред мен за напредъка. – Геройски се взря изпитателно в очите на присъстващите и продължи нататък да описва приготовленията за реконструкцията на района.

  Когато половин час по-късно разпусна събранието, Денко Геройски остана сам в конферентната зала и се възползва от сладките с конфитюр, които секретарката Тюрлекова бе разположила пред него, но които и дума не можеше да става да яде пред останалите. Вкусът им бе посредствен и блудкав като всичко останало в живота на Денко напоследък. Но се ядяха и бяха специално подбрани за него.

Денко Геройски нямаше търпение да се приключи със строежа на язовир Лобош и най-сетне да забрави за проблемите, които постоянно прииждаха от тая местност. Може би ако всичко минеше гладко, щеше да измоли да го върнат в София и да му поверят някое министерство. Всичко зависеше от това колко бързо и умело щеше да реши тоя въпрос. За последните две години милицията му бе пратила не един, а цели пет обезпокоителни доклада за внезапни смърти, тежко заболели или изчезнали хора. Местните разправяха бабини деветини и се бяха наплашили като кокошки. Ходеха на богослужения и участваха в какви ли не ритуали, макар да бе пределно ясно колко зле се гледаше на това. Молеха се за средства да реставрират параклиса, който бе кацнал над бъдещия язовир. Денко трябваше да признае, че църквичката придаваше особен чар на мястото и той нямаше да я разруши. Напротив, тя щеше да стои прекрасно на поздравителните и туристически картички и да направи тоя район доходоносен и облагороден. Когато мълвата за необяснимите случки утихнеше, а той развиеше язовира и почивната база до него заработеше на пълен капацитет, Денко Геройски щеше да насъбере достатъчно дивиденти за преназначение. Защо не Министерството на туризма, помисли си той и пълната му с тесто уста приглуши порива на смях. Щеше да бъде герой по един или друг начин.

Дори пред себе си Денко Геройски никога нямаше да признае, че видът на миниатюрната средновековна църква, оцеляла през вековете и охлузена от стихиите, всяваше у него едно особено чувство на преклонение пред по-висша сила. 

***

24 август 2022 г., с. Калище

  – Аз ги убивам.

  – Какво имаш предвид?

Ая отклони поглед от камерата на лаптопа. Не бе планирала да споделя тези мисли с терапевта си, но думите сами излизаха. От другата страна на екрана Мирела търпеливо чакаше да продължи. Ая прочисти гърлото си.

– Все едно съм прокълната. Знам, че звучи глупаво, че сигурно подсъзнателно искам някой да е виновен и при липса на субект прехвърлям вината на нещо свръхестествено. Истината е, че колкото и да го анализирам, няма значение. Усещам, че в мен има нещо зло, което убива децата ми. Това е. – Ая захапа долната си устна, за да потисне треперенето в гърлото си. 

   Мирела записваше прилежно в тефтера си и изглеждаше все едно си говорят за торти. Поне Ая можеше да признае, че плаща луди пари за професионално отношение, макар сесиите изобщо да не ѝ помагаха. 

 – Това твое зло alter ego кога мислиш, че се появи? – попита накрая терапевтът.

   Ая се стъписа. Очакваше Мирела да зададе провокиращи въпроси, с които да отхвърли мрачните разсъждения и да я приземи. 

 – Знам ли… Преди да започнат абортите. Караниците с Любо, които не искам да провокирам, отчуждението от майка ми и баща ми. Не че приписвам всичко лошо в живота ми на… както каза, alter ego-то ми. Просто с времето го забелязвам повече. 

Мирела пишеше и кимаше. Мелодичният ѝ глас стана делови. 

– Добре. Времето ни днес е към края си. Да направим така: помисли за следващия път имало ли е момент, в който не си усещала нищо лошо. Опитай се да си спомниш нещо, което може да го е провокирало. Стрес, травма, някаква значима промяна в живота ти. Не само в последните години, изобщо. Даже започни от най-ранните си спомени. –  Мирела прибра тефтера си и се усмихна насърчително. – Ако си съгласна, в четвъртък ще пробваме хипноза. 

 Ая едва дочака да свършат с любезностите. С досада затвори екрана на лаптопа и отиде да си налее коняк от богато заредения минибар. Максибар би бил къде по-точно име, подсмихна се на ум, докато затопляше кристалната чаша с пара от кафемашината. Може и да злоупотребяваше с алкохола, но поне го пиеше със стил. Това трябваше да е смекчаващо вината обстоятелство. 

– Алкохолизъм със стил и финес! – Ая вдигна наздравица в посока съседската къща, откъдето любопитната баба със сигурност следеше случващото се, и отпи голяма глътка от кехлибарената течност. 

– „Нося унищожение…“ – смотолеви на глас и пак отпи голяма глътка – Браво, Ая, стигна дъното на душевния си кладенец с помия. 

  Но нима не носеше наистина? Малкото телце, сгърчено и покрито с кръв и слуз, беше доказателството. Виждаше го навсякъде, всеки път щом затвори очи. Всяка нощ акушерката се появяваше пред нея отново и отново, държейки сбръчканото трупче на бебчето ѝ. 

   Шумът от паркиращ автомобил изтръгна Ая от мислите ѝ. Тя търпеливо зачака собственика и се подготви за мъмренето, което неминуемо я очакваше. Когато Любо се подаде на вратата с няколко торби и голям картонен пакет, сълзите ѝ бяха грижливо изтрити. 

  – Ая... – бе само лек укор, проврял се едва-едва през нежността в гласа му. 

   Ая едва не заплака отново. Такъв беше Любо. Грижовен, съобразителен, нежен, търпелив. Беше толкова съвършен, че понякога на Ая ѝ се искаше да натисне всичките му точки на търпимост, да раздере с нокти доброто му настроение, дори да разкрие някаква тъмна, насилническа страна у него. Да намери за какво да го мрази, както напоследък мразеше себе си. Но Любо винаги я обезоръжаваше, лесно и непринудено, с вродената си благост и чар, карайки я да се чувства сприхава, дребнава и жалка пред благородната му, широко скроена натура. Тази неподвластна на обстоятелствата енергия бе и което накара Ая да избяга в селото, за да е далеч от него.

– Мислех си да направя вечеря тази вечер. – Любо вече разтоварваше покупките и подреждаше разхвърляната кухня – Нещо за душата. Взел съм телешки скалопини и гъби. 

   Ая не отговори. Дори не гледаше към него. Любо внимателно затвори бутилката коняк и я върна в минибара.  

– Щях да ти предложа половин чаша вино. – каза тихо той.

Беше толкова добър в това да ѝ натяква, без да се кара. Толкова влудяващо миролюбив. 

– Виж, не е нужно да идваш от София да ме проверяваш. Аз съм голям човек, знам какво правя и какви са последствията.

Любо продължи да шета, без да отговори, и точно когато Ая мислеше да излезе от стаята и да се затвори в спалнята, го чу да казва: 

– Ая, знам, защо искаш да ме нараниш. Знам и защо искаш да нараниш себе си. И ти го знаеш. Защо да се поддаваме? Наистина ли ние заедно струваме толкова малко, че даже да не се опитаме?

– Разбира се, ти винаги всичко знаеш! – Ая тресна чашата си в масата и изля цялата отрова, на която беше способна в следващите си думи – Явно не струваме кой знае колко, след като нищо не може да се роди от нашата връзка. Може би ако сме с други, нещата ще се случат. 

 Любо спря да реже гъбите и внимателно избърса ръцете си. 

– Ая, говори алкохолът, не ти.

 Ето го отново – жертвоготовният рицар, който се бори срещу ламята, дори тя да е собствената му жена. Непоносим. Ая стана, демонстративно взе бутилката коняк и се запъти към вратата. Преди да направи и две крачки, ръцете му се увиха около талията ѝ. Любо внимателно взе бутилката и я остави на масата. Не се отдръпна, не си тръгна и вместо да я остави сама в самоделния ѝ ад, я притисна силно към себе си и започна да целува косата и врата ѝ. Ая просто остави сълзите да се стичат по бузите ѝ.

***

 Мия взима една дълга пръчка от двора и я подава. Ая я оглежда внимателно, размахва я насам-натам като камшик, сетне кима утвърдително. Ще свърши работа. Мия се усмихва с всичките си раздалечени зъби и тръгва да търси друга пръчка за себе си. Пръчките са много важни, в случай че ги срещнат тролове или момчетата от лятната занималня. Сестрите са развълнувани, защото родителите, заедно с баба им, ще се върнат късно. Казаха на съседката да ги наглежда, но за двете момичета да я заблудят е буквално детска игра. Когато мина да ги провери преди половин час, се престориха на заспали пред телевизора. Тя си отдъхна и даже ги зави с одеяло. После Ая се скара на Мия, задето за малко не провали прикритието им като постоянно наднича с полуотворено око, да се убеди, че бабата я няма. 

  С Мия са намислили голямо приключение. Организират много важна експедиция до язовира, за да съберат вълшебните тръстикови папури, до които всяка магьосница мечтае да се добере. Вече са обсъдили подробно за какво ще ги използват. Мия иска понито с каляската, която ѝ подариха за Коледа, да е живо. Ая иска да гледа в бъдещето и да разбере всичко за живота си, включително за кого ще се ожени. Всяка се присмива на желанията на другата, но Ая авторитетно изтъква пред Мия, че щом знае бъдещето, може да си поиска много понита с каляски и те ще дойдат. 

   След като са се въоръжили с пръчки, подемат прехода през Велековата поляна към Лобошкия язовир. Още не са прекосили поляната и Мия започва да се оплаква от студа и тъмнината. Истината е, че и на Ая ѝ е студено. Началото на септември е и вечерите са хладни. Краката им се спъват в корени и камъчета, а един храст вече ги бе надрал в тъмното. Джобното фенерче на татко, което са изровили от чекмеджето в коридора, никак не стига да освети къде стъпват. Със сигурност ще изядат голям бой, ако ги хванат. Само че след две седмици ще са в София, кога друг път ще имат такъв шанс? Затова Ая казва на Мия, че магьосниците не са сополиви оплаквачки и ако продължава така, няма да има никога истинско пони. Мия спори с нея дали оплаквачка е дума, но послушно я следва.  Към края на поляната виждат лека мъгла да се стеле над пътя към язовира. Спират се, несигурни накъде да продължат. През деня пътят изобщо не изглежда така дълъг и плашещ. 

–  Ами ако има чудовища в мъглата? – шепне Мия, надничайки несигурно зад гърба на сестра си. 

–  Няма чудовища. –  рязко отговаря Ая, за да прикрие колко я е страх. 

–  Ама ти каза, че може да има тролове. 

–  Е, нали имаме пръчки за троловете! 

– Ама… аз не искам да се бия с тролове. – хленчът в гласа на по-малката сестра е достигнал онази точка, при която обикновено татко въздъхва, поглежда многозначително майка им и казва: „Казах ти да оставим децата на вашите”. Ая усеща, че ако не се наложи сега, ще се приберат с подвити опашки, а новоизграденият ѝ авторитет на мъдра магьосница ще понесе тежък удар. 

– Не се бий тогава. Мия – шубелия! 

– Не съм! – изписква Мия и Ая мигом се обръща да ѝ запуши устата. 

– Шшшт! Цялото село ще те чуе! 

Обикновено Мия не се предава с толкова малко отпор, затова Ая се извръща и устремено тръгва към мъглата. Сестра ѝ поема дълбоко въздух и притичва зад нея. Малките ѝ пръстчета се вкопчват в плетената жилетка на Ая и не я пускат. Придвижват се непохватно, като разглобено животно - предницата прави крачка напред, задницата изостава, после се примъква и залепя обратно за тялото. Ая дори не нахоква сестра си, че ще ѝ разтегли жилетката. Да я усеща близо до себе си ѝ помага да събере кураж. Фенерчето осветява малко призрачно кръгче земя напред, достатъчно само да не паднат в някоя урва изневиделица. Ая знае, че са близо, защото глухото крякане на жаби се засилва. Хрумва ѝ, че никога досега не се е замисляла какво правят жабите през нощта. Знае, че се хранят с мушички, но изведнъж в нея се загнездва съмнение. Ами ако има много специални, огромни нощни жаби, които ядат и хора? Просто никой не е оцелял, за да разкаже… Ако сподели новата си теория с Мия, май ще трябва да се прибират. Хвърля поглед назад и бързо се отказва. Всичко изглежда обгърнато в безкрайна мъглива тъма, назад и напред няма разлика. Още крачка, още две. Крякането се засилва. Ая стиска фенерчето с такава сила, че релефният надпис „Соник” няма как да не се е отпечатал вече на дланта ѝ. Най-накрая различава гладката водна повърхност напред. От тази страна брегът е каменист и плитък, защото язовирната стена започва много след селото.

– Стигнахме. – прошепва съвсем тихо. Мия прихълцва нещо неразбираемо и се сгушва в гърба на сестра си. 

 Ая не я вини. Водата изглежда черна и безкрайна, застинала в очакване. Няма звезди, само светлинките на Йорговата пивница проблясват през храстите отдясно. С Мия знаят, че за нея има друг голям път и няма как да ги видят от толкова далеч. 

 – Хайде, Мия. Да си откъснем папур и да се махаме. – Ая внезапно вече няма търпение да са вкъщи и наистина да са сгушени под одеялото на дивана. 

Сестра ѝ още е заровила лице в жилетката и отказва да се пусне. Ая се опитва да я откъсне от себе си, но Мия скимти и се дърпа. 

– Има хора! 

– Да, но те са далеч.

– Не са… -– изхлъцва Мия. – В дълбокото са и ни гледат. 

Думите на сестра ѝ изпращат студени тръпки по гърба на Ая. Внезапно си припомня глупавите истории на Косъо и другите момчета от лятната занималня за потопеното под язовира село. Взира се панически в катранената вода и сърцето ѝ забива бясно.

***

 – За да постигнем добър резултат, важното е да се отпуснеш и настроиш съзнанието си на така наречените алфа вълни. – обясни Мирела. – Методът е много прост, но изисква известно постоянство.

Ая, удобно настанила се на полегатия фотьойл в кабинета на терапевта, кимна.

– От известно време се опитвам да медитирам. Дано има полза.

– Със сигурност ще има – оживи се Мирела. – Да започваме тогава. Бих искала да се отпуснеш и когато се почувстваш готова, да броиш от сто до едно. Нормално е първият път да изгубиш бройката и да се разсееш. Каквото и да мине през главата ти, искам да спреш да мислиш за него и да започнеш отначало.

Ая започна да брои на глас. Както и двете очакваха, не се получи от първия, нито от втория път. Разсейваше се от лекото скърцане на кожената тапицерия дори при най-малкото движение, главоболието, наследство от предната вечер, непривичната и дори задушаваща миризма на ароматизатора в кабинета. Накрая, с нарастващо чувство на яд към собствените си недисциплинирани мисли и неудобство пред терапевта си, си наложи да визуализира числата в съзнанието си. На няколко пъти едва не изгуби бройката отново, изкушена от блуждаещи и спорадични мисли. Но някак удържа да брои съсредоточено до осемдесет. После седемдесет. Със задоволство установи, че започваше да става малко по-лесно. Преди да преброи до петдесет, Мирела я спря. 

– Достатъчно. Сега се опитай да се вгледаш навътре в себе си. Търсим източника на страховете ти. Представи си, че го намираш на тайно място. Помисли, къде умишлено би скрила нещо от себе си в реалния живот.

Ая действително визуализира една квадратна кутия, опакована в множество пластове хартия и предаде на Мирела какво си представя. Предметът ту губеше форма и се разпадаше, ту отново се материализираше на преден план в съзнанието ѝ. 

– Нека разкъсаме най-горния слой. – поде Мирела. – Как изглежда кутията отдолу?

– Отдолу има друг пласт хартия. Сив фон и множество слънчица в различни големини – отвърна Ая, припомняйки си тапетите в старата си детска стая.

– Чудесно – насърчи я гласът на Мирела. – Как те карат да се чувстваш?

– Радостно? – несигурно отвърна Ая – Напомнят ми за летата, които чаках с нетърпение. 

– Така, сега махни опаковката от слънчица. Как изглежда следващата? 

– Следващата е розова. Прилича на количката за кукли. Обожавах я и я носех навсякъде, когато излизах навън.

– Много добре – отвръща гласът на Мирела – сега да погледнем под розовия цвят.

Но Ая спира да я слуша. Кутията сега изглежда катранено, дори неестествено черна. Сякаш подчертава липсата на цвят. На Ая ѝ се приисква да спре с упражнението, но преди да отвори очи и да каже на Мирела, капакът на кутията се открехва. Нездраво любопитство кара Ая мислено да се приближи и да остави съзнанието си да развие проекцията докрай, макар хапещо безпокойство да се гърчи в корема ѝ. Кутията се завърта и много, много бавно се накланя, за да разкрие вътрешността. Някаква сянка, сгърчена на дъното и невъзможно открояваща се на черния фон, гризе нещо белезникаво.  Ая изтръпва. Сянката като че ли я забелязва и макар да няма очи, Ая е убедена, че се взира в нея. И по-лошо… гризе миниатюрна кост. Кост на човешки ембрион.

– Ая!

Ая се опомни и осъзна, че Мирела я вика енергично от известно време.

– Май заспа – казва благо Мирела. – Това се случва понякога, не се притеснявай. – после се вгледа по-добре в посивялото от ужас лице на клиента си и възкликна – Случи ли се нещо?

Малко по-късно топлината на порцелановата чаша болезнено хапеше дланите ѝ, но Ая я стискаше силно, сякаш бе спасителен пояс. Вече бе минал повече от час, откакто приключи хипнотичният сеанс, но Мирела настояваше да остане още в кабинета ѝ. Беглият поглед в стъклената врата на библиотеката ѝ показваше, че още изглежда бледа като мъртвец. От известно време двете с терапевтката просто седяха и пиеха чай в мълчание. Накрая Ая не издържа.

– Добре съм, мога да шофирам. 

Мирела ѝ отправи скептичен поглед. После внимателно остави чашата си на масата и изрече това, от което Ая най-много се страхува в момента. 

– Мисля, че трябва да опитаме пак. Обикновено пациентите ми релаксират по време на сеанса и можем да обсъдим фобии или скрити конфликти без съпровождащото ги иначе напрежение. Според мен настинала си задрямала и въображението ти те е понесло в посоката, която ти се струва най-плашеща.

– Сигурно е така – съгласява се Ая, без да го вярва. Пръстите ѝ леко треперят.

– Ще те запиша за другата седмица и ще опитаме отново. Само… – Мирела като че търси думите си за момент и Ая крадешком вижда притеснението в погледа ѝ – Препоръчвам ти да не се опитваш да се настройваш на алфа вълни сама.

***

Ая цялата е настръхнала и то не само от студа. Изведнъж ѝ се иска пивницата да не е толкова далеч. Светлинките ѝ едва-едва се мъжделеят между тръстиките и храстите и като че весело намигат. Опушената и вмирисана на чесън съборетина на Йорго, в която бе влизала само веднъж с мама, защото беше много жадна по пътя към вкъщи, ѝ изглежда като най-уютното и безопасно място на света. Ако се затичат натам…   

Мия се отскубва от сестра си и, като в транс, бавно тръгва към водата. Вцепенена, за момент Ая не може да помръдне. 

– Мия! – едва прошепва, за да не привлече вниманието на нещо, дебнещо в мрака. Но сестра ѝ не се обръща и продължава да напредва към брега. – Не се шегувай с мен! Няма да ме накараш да те гоня!

Мия изобщо не ѝ обръща внимание. Паниката хваща Ая за гърлото и стиска ли стиска с грозните си лапи. 

– Мия, върни се! – прошепва задавено. 

Не може да накара краката си да пристъпят напред. Не е смела. Тя е една малка и жалка страхливка, която ще остави сестра си на… каквито и чудовища да се крият в язовира. Трябва да се обърне и да бяга към вкъщи. Трябва да се обади на баба Гиче и да пратят полицаи да вземат Мия. Светлината от фенерчето вече едва я осветява и мъглите ще я погълнат. Трябва, трябва да направи нещо. Представя си разочарованието в очите на мама и татко, когато не открият Мия, студеният глас на мама да повтаря отново и отново как Ая никога не дава добър пример на сестра си и не се грижи достатъчно за нея. Мия ще е пленница на някакво зло същество и ще пищи от ужас, докато гласът ѝ се изгуби. Момичето преглъща с мъка и вкопчена в тоя образ, се затичва към дребното тяло на сестра си, преди да я изгуби от поглед. 

А Мия вече е нагазила във водата до коленете. Краката на Ая шляпат и хвърлят пръски навсякъде. Прехапва устни, представяйки си как всички видими и невидими същества наоколо ги заобикалят, привлечени от шума. Миг по-късно здраво прегръща Мия и я извръща към себе си. Изрича името ѝ толкова силно, колкото смее, и я разтърсва здравата. Сестра ѝ я гледа уплашено и неразбиращо. После посочва с малката си, нежна ръка нещо право напред. Ая се обръща, притаила дъх, но вижда само гладката повърхност на водата. 

– Магическият папур, како! – изписуква Мия. 

Наистина, има един стрък папур навътре във водата, отделен от тръстиковите храсти по брега. Ая присвива очи и фенерчето ѝ играе нагоре-надолу около обекта, но дори и само на светлината на Луната леките поклащания на самотната пръчка са ясно видими. Само че сега взимането на този папур хич не изглежда толкова важно.

– Мия, не може да тръгваш така сама. Не се делим! – твърдо казва Ая. 

– Ама хайде да си го вземем! – настоява Мия и гледа умолително с големите си бадемови очи без следа от предишния ѝ страх. 

Ая се замисля. Иска ѝ се да се върнат веднага и тържествено да се закълнат повече никога, ама никога да не излизат сами до язовира, но папурът изглежда едва на два-три метра от тях, а вече са нагазили във водата и краката им са подгизнали. Мисли трескаво. Не може да плува, но пък щом има растителност, значи не е дълбоко. Накрая Ая се поддава на съблазнителната перспектива да се приберат с награда, а пък и ще има още с какво да се изфукат пред Косъо и останалите от лятната занималня.

– Добре. Обаче отивам аз. Ти стой и дръж фенерчето.

Мия кимва, а Ая нагазва по-дълбоко във водата. Още с първата крачка съжалява, че се е поддала на изкушението. Водата е ужасно студена, а камъчетата по дъното са хлъзгави и трябва да внимава къде стъпва. Ще настине. Ето, ще се приберат вкъщи, но тя ще настине и Мия ще настине и ще ги разкрият. Напук на риска от разкритие и конско обаче, папурът послушно чака. Ая продължава още няколко крачки. Светлината от фенерчето се разтреперва за миг и момичето застива, опасявайки се, че нещо става с Мия. Обръща се, но насрещната светлина я заслепява и не може да види очертанията на сестра си. Ая се приготвя да скочи обратно към нея, когато чува звънливия ѝ глас. 

– Съжалявам!

– Непохватница! – просъсква доста по-високо, отколкото ѝ се е искало. 

После Ая поклаща глава и се извръща обратно към целта си. Зъбите ѝ вече леко тракат и тя се старае да напредва толкова бързо, колкото може, без да се пльосне във водата. Остава ѝ съвсем малко да стигне до папура, но водата вече е над кръста ѝ и се движи все по-трудно. Опитва се да не мисли дали в язовира може да има нещо друго освен рибите, които е виждала да вадят дядовците от селото с въдици. Повтаря си, че това не е Нил и няма крокодили, нито акули, нито ужасните пирани, за които е чела в енциклопедията. Магическият папур невъзмутимо се поклаща и чака да го достигне. Ая вече вижда мъхчетата по гладкия му, издължен цвят и може да си представи колко мек ще е на пипане. 

Внезапно десният ѝ крак се заплита в нещо, коренище или друго, Ая не знае, но преди да разбере, подметката ѝ се подхлъзва и тя залита напред. Тя едва успява да овладее писъка си. Затваря уста, преди главата ѝ да потъне под повърхността. Паника, паника, паника. Вода. Тъмнина. Няма въздух. Ая се мята. Ръката ѝ потъва в нещо гъсто и слузесто и още повече ѝ се приисква да пищи. Тиня, това трябва да е язовирното дъно, осъзнава тя. Усеща болка в гръдния си кош. Отваря очи, но водата щипе ужасно и не вижда нищо. Болката в гърдите ѝ става по-остра. Опитва се да се изправи, да се извърти нагоре по посока обратна на тинята, но е толкова трудно да се ориентира. Водата като че е станала по-тежка, смазва я. Ая се оттласква с крака, но не намира повърхността. Как е станало толкова дълбоко?!

Ще умре. Тази мисъл я пронизва като хиляди нагорещени игли. Гърдите ѝ горят, горят в изпепеляващ бял огън. Не издържа, трябва да отвори уста, макар да знае, че не бива. През стиснатите си клепачи вижда избухващи цветни петна. Не знае какво прави. Ще умре. Ще умре. Болката е непоносима. Ая отваря уста…

***

Ая се отказа да довърши започнатия превод и затвори компютъра си. Щеше да изпусне срока, но не я интересуваше. Всичко, за което можеше да мисли, бе черната кутия и ужасяващото безплътно нещо вътре. Някаква дълбока вътрешна убеденост я караше да мисли, че костта, която видя, принадлежеше на някое от неродените ѝ бебета. От тази мисъл ѝ се повдигаше, но едновременно с това я мотивираше да изследва това призрачно видение. Беше загубила твърде много и стигнала твърде далеч, за да го пренебрегне, колкото и абсурдно да звучеше.

Загубата на третото ѝ дете я доведе до пълен психически срив. Третото ѝ мъртво дете. Никой лекар така и не можа да обясни защо бебетата умират много преди термина. Никоя аутопсия не показа здравословен проблем с бебетата или с нея самата. И все пак, преди по-малко от шест месеца, за трети път ѝ съобщиха, че мозъчната дейност на плода просто е спряла. Без индикации, без патология. 

Ая плака седмици наред, когато се случи за първи път. Макар с Любо да не бяха избрали официално име, тя мислеше за бебето като за Мина. Мина ѝ звучеше семпло, нежно, а и напомняше на любимите ѝ истории за Дракула и неговата любима. Впоследствие Ая се обвиняваше горчиво за това подранило кръщение. Мислите ѝ се лутаха в търсене на причина за смъртта на бебето толкова късно през бременността и се зарече никога повече да не предизвиква съдбата. Дълбоко вкорененото ѝ суеверие дори обвини името като носещо лоша енергия и навяващо смърт заради едноименната героиня на Брам Стокър. 

Следващия път въздържанието да дава име на бебето, преди да се е родило, не успя да предотврати внезапната му смърт. С Любо бяха съсипани. Отне им повече от година да се решат на трети опит. Когато тестът ѝ показа, че е бременна отново, Ая си наложи да има само положителни мисли. Всеки ден се подлагаше на продължителни медитации и се опитваше да поддържа съзнанието си заето от сутрин до вечер. Започна терапия с Мирела и с нейна подкрепа някак успяваше да обуздае паническите атаки и изблици на страха от загубата. Реши, че отново ще даде име на бебето. Този път щеше да е силно, положително име, което да го опази от всякакви зли сили, протегнали костеливите си пръсти към малкия живот. Живко – така няма как нищо лошо да го сполети. Но без да се доверява само на метафизичните защити, Ая ходеше на прегледи тройно по-често от първия път, следеше състоянието си зорко и всеки ден, в който всичко беше наред, бе победа на живота и волята ѝ. 

Светът ѝ се срина, когато един ден лекарят не установи сърдечна дейност. Просто така, без никакви симптоми, нищо по-различно от всеки друг ден, откакто беше бременна. Ставане, задължителната сутрешна благодарствена медитация, йога за бременни, редовното систематично и ритуално поемане на всякакви витамини и илачи, краткото пътуване с колата до лекарския кабинет. И после, без предупреждение, дойде краят на мечтите, краят на радостта, крахът на всички всекидневни неуморни усилия. 

С третото помятане животът на Ая се превърна в една безкрайна и бодлива, черна спирала, която се стягаше около душата ѝ като гладна боа, и малко по малко поглъщаше бъдещето, приятелствата, брака ѝ, волята за живот. Антидепресантите помагаха дотолкова, че Ая успяваше да стане сутрин и да свърши нещата от първа необходимост. Напусна работата си в преводаческата агенция и започна свободна практика. Оттегли се на село, спря да отговаря на постоянните опити на приятелите си да я разсеят и ободряват. Единственото, което никога не си позволи да занемари, бе външния си вид. Колкото и тягостно да я притискаше реалността, колкото и отчаянието да я хващаше за гърлото, грижата за тялото беше последната сламка, за която Ая се държеше, за да не потъне напълно. Може би защото знаеше, че един от честите симптоми на депресия е занемарената външност и лична хигиена, Ая се вкопчваше в педантичното миене, сресване и фризиране на косата си. Гримираше се ежедневно и дори отделяше време за ноктите си, нещо което винаги бе неглижирала в забързаното си ежедневие. Всички тези действия, от една страна, бяха механизирана мускулна памет, която помагаше времето да мине. Дълбоко в себе си обаче Ая знаеше, че ако изпусне дори само един ден, ако дори само една сутрин се събуди, без да се изкъпе, облече в чисти и изгладени дрехи и продължи с всичките си козметични ритуали, ще се подхлъзне по заледения и стръмен път към собствения си край. Затова прилежно играеше със самата себе си, спазваше правилата и с простите женски ритуали удържаше злокобните тъмни течения на собственото си съзнание зад невидима бариера. 

Понякога, в сутрини като тази, бариерата бе на косъм от това да се срути, затова Ая си бе отдъхнала, когато завърши сутрешния си тоалет. За първи път искаше да направи нещо повече от това да остави деня да се плъзне по рутинните ѝ задължения. След като се отказа от работата, сложи чифт обувки с достатъчно ниски токчета, за да шофира, и излезе. Време беше да поговори с отдавна забравени познати.

***

– Колко искаш да излезеш? – тъничкият гласец прозвучава в главата ѝ, сякаш се е загнездил в мозъка ѝ. Ая не знае къде е. Тялото ѝ се носи безтегловно в тъмнината. Опитва се да се съсредоточи, но не успява да задържа нишката на мисълта си твърде дълго.

– Не искаш? – въпросът прозвучава едновременно нетърпеливо и изпълнен с любопитство.

Ая с усилие формулира отговора в ума си.

– Бих дала всичко да съм вкъщи и с Мия да сме в безопасност.

– Всичкооо… – гласчето прозвучава приповдигнато и енергично. – Да, да така ще е чудесно, хи, хи.

– Чакай! – сепва се Ая, усетила някаква клопка. Смътно си припомня историите за язовира. Да, тя е във водата на язовира. Споменът проблясва в съзнанието ѝ. Тя се давеше.

– Ти, ти да не си от мъртвите селяни, които не са напуснали къщите си, когато са наводнили долината? Ще ме изядеш ли?

– Хихииихих – весело и подигравателно иззвънява отговорът. – Все ви е страх от изяждане. –  после изведнъж гласът става сериозен и почти обидено добавя – Аз не ям плът.

– А какво ядеш? – плахо попита Ая.

– Оооу… – гласчето отново звучи безгрижно и приповдигнато – нищо особено, каквото ми дадат. В известен смисъл, де, хихихих. Но сега няма време, хих. Трябва да бързаме, бързамеее.

– Закъде? –  объркано пита Ая.

– За да не умреш, хиии-хих. –  последната нотка е ужасяващо писклива, но преди да отговори, светът се завърта в бясна какофония и болката се завръща отмъстително по цялото ѝ тяло.

***

– Спомняш ли си летата в къщата на баба и дядо на село? – попита Ая, докато изучаваше с поглед сестра си и разбъркваше ненужно черното си, чисто кафе.

– Пф, сис, наистина ли ми звъниш да изляза от обучение само за да ме питаш това?

– Не е само това. – малко наранено отвърна Ая.

Мия я изгледа с повдигнати вежди. Сестра ѝ бе станала истинска красавица. Беше грациозна и уверена в работната си униформа на авиоинструктор. И бе все така опърничава.

– Има причина да те питам, наистина. – Ая се постара гласът ѝ да прозвучи достатъчно сериозно, но както се надяваше, не отчаяно или превъзбудено.

– Ако това е част от терапията ти, – завъртя очи Мия – добре, ще приема, че е важно, но следващия път гледай да планираш по-отрано тия мемори чит-чатс. Иначе следващия екипаж стюарди може да не знаят какво правят и ти ще си виновна, че никой няма да чуе ужасния им рецитал при излитане.

– Мия… – уморено въздъхна Ая. –  Можем ли да говорим на български?

– ОК, де! Тоест, да – поправи се Мия, като сбърчи красивото си носле под настоятелния поглед на сестра си. – Ужасно досадно е да говориш с преводач. Айде, слушам те.

Ая си пое дъх. Все още не беше сигурна, че идването ѝ до София не бе абсолютно напразно.

– Ще перифразирам въпроса си. По-точно спомняш ли си едно наше среднощно излизане? –  започна Ая, но след като видя безизразното изражение на сестра си, продължи – Ти беше на около 5, аз на 8 или най-много 9. Бяхме си наумили да отидем до Лобошкия язовир една вечер, когато наш‘те ги нямаше.

Мия сбърчи гъстите си вежди и се вгледа в капучиното си намусено.

– Май имам някакъв спомен. Ти май падна във водата или нещо такова?

Ая кимна.

– Какво друго си спомняш?

– Дядо беше там и ми дърпаше ушите. Буквално!

– Да, да, дядо дърпаше уши и без да си се провинил толкова успешно, като нас онази вечер. И то ги дърпаше особено успешно, като излезеше от пивницата. Интересува ме какво си спомняш, преди да дойдат възрастните.

Мия отпи от чашата си, пое звучно дъх и отметна гъстата си коса назад.

– Знам ли, мъгляво ми е. Все пак бях само на 5. Помня, че ме беше страх. Беше студено. Ти вървеше отпред и по едно време изчезна под водата, а уж беше плитко. Пищях, докато ми се раздра гърлото, и пияниците от заведението дойдоха да те измъкнат. И после ми дърпаха ушите, МНОГО силно. Сигурна съм, че към днешна дата мога да ги съдя за лека телесна повреда.

– Добре. –  Ая игнорира опитите за остроумие на сестра си и продължи – Помниш ли да си видяла нещо, след като ме извадиха или дори преди да дойдат спасителите?

– Не ми хрумва нищо.

Ая въздъхна.

– Така и предполагах. Виж, извинявай, че те повиках по никое време. Просто вече съм отчаяна, опитвам се да подредя някои неща в главата си. – Ая помаха на сервитьорката за сметката и побутна недопитото си кафе. – Черпя те, разбира се.

– Бих останала да си говорим, но наистина съм на работа. – каза Мия, докато се приготвяше да тръгва. – Защо не ми звъннеш уикенда?

– Да, защо не. – разсеяно отвърна Ая и извади портмонето си.

– А, сис, – Мия се спря на крачка от масата. – не съм сигурна колко истински е този спомен. Винаги съм си мислела, че съм си въобразила, нали знаеш. – сестра ѝ вдигна рамене и буфан ръкавите на ризата ѝ скокнаха нагоре – от адреналина и притеснението. Като те изкараха от водата и изплю цялата мътна гадост… говореше нещо несвързано.

Ая се изпъна напред в напрегнато очакване, а погледът на Мия се отклони някъде в далечината.

– Почти съм сигурна, че беше: „Не ми каза какво ядеш.” – Мия сбърчи пълните си устни и погледна сестра си. –  Стори ми се много странно, но така и никога не те питах защо го повтори няколко пъти.

***

Ая сънува деформираното трупче на бебето в моргата. Кръвоносните съдове изпъкват на фона на полупрозрачната кожа, като че някой е инжектирал разкривени ивици мастило в крехкото му тяло. Толкова е сгърчено и дребно, че не е възможно това миниатюрно същество да е заемало толкова място в тялото ѝ. Клепачите изглеждат подути и несъразмерно големи, на фона на клечестите ръчички и крачета. Ая си спомня всяка подробност, всяка гънка на кожата, всяко пръстче. Спомня си задушаващата миризма на формалин, която е изпълнила помещението, звуците от минаващия по коридора медицински персонал, случайно дочутите думи. Как светлината от флуоресцентната лампа пада върху малкото телце и сянката, която е пропълзяла между сгънатата му дясна ръчичка и гръдния кош. 

Ая иска да се събуди. Всеки детайл се повтаря отново и отново, запечатан в изтерзаното ѝ съзнание. Любо ще сложи ръка на рамото ѝ и ще ѝ шепне някакви успокояващи безсмислици. Вратата на помещението ще се отвори, някакъв санитар ще избута вътре количка с инструменти и консумативи. Колелцата лекичко ще изскърцат по виниловата настилка на пода. След малко патологът ще покрие телцето с чаршаф. Хайде, Ая, събуди се вече… 

Колелцата скърцат ли скърцат. Звукът става по-натрапчив и дразнещ. Ая продължава да се взира в безжизненото детско телце. Приплъзването на белия плат се бави агонизиращо дълго.  

Очите на Живко се отварят и Ая изтръпва. Не, не трябва да става така… Това не е част от спомена. Главичката бавно се завърта към нея и мътните склери я приковават на място. 

– Мамо, спри го. –  прошепва невъзможно тънко и крехко гласче. 

Сърцето ѝ е натежало като корабна котва и я тегли надолу. Къде се крие Смъртта? Има ли образ и форма? Иска ѝ се да сграбчи някакво превъплъщение на този скрит враг и да го удуши, да го смаже, да го застави да остави детето ѝ на мира. Безсилието я задушава и следващите думи на Живко са още по-жестоки:

– Мамо, помогни ѝ преди да я погълне…– после към гласчето се прибавя друго, също толкова тъничко, след това трето:

– Мамо! Мамо, помогни!

– Помогни ми!

– Помогни ѝ!

– Мамо!

Хорът от възгласи се извива, гласчетата се преплитат, докато накрая всички се изравняват и започват да повтарят едно и също като заклинание:

– Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! Мамо!

Ая се събуди с бумтящо като тъпан сърце. Трескаво опипа корема си, гърдите си, лицето си. Не беше бременна, това бе просто нова версия на кошмара, който я тормозеше вече две години, само че никога досега не ѝ се бе присънвало бебето да говори. 

Още замаяна от адреналина, опипа пода с крака, докато намери чехлите си, и остави спящия Любо сам в леглото. Леко изсветляващият хоризонт подсказваше, че алармата му скоро ще прозвучи. Бе останал с нея, макар че трябваше да пътува повече от час до София, за да стигне навреме за работния си ден. Ая се смръщи при тази мисъл. Той сам си беше виновен, нека пътува недоспал и уморен. Но вместо да излезе от стаята веднага, Ая се върна и дълго време се взира в спящото лице, с което бе споделяла най-хубавото и най-лошото. Протегна ръка и с опакото на пръстите си погали леко гладко избръснатите му бузи. Любо заслужаваше много повече от хапливата, зла и отчуждена жена, в която се беше превърнала. Децата ѝ заслужаваха някой по-добър и благороден от нея. Може би затова си тръгваха от нея така бързо… 

Ая стоя дълго пред огледалото на тоалетката си с четка в ръка и се взираше в умореното си, отслабнало, но все още задоволително привлекателно лице. След почти отчаяния секс, който бяха споделили предната вечер, бе забравила да върже дългата си коса на кок, за да не се разпилее и заплете в постоянното ѝ нощно мятане. Сега кичурите се спускаха разбъркани, сякаш някоя котка си бе играла с вълма прежда. Ая хвана един голям сноп и посегна към него с четката си, но преди зъбчетата да докоснат косата, спря. 

Докъде можеше да стигне всичко това? Първо, да сънува с хирургическа точност подробностите около смъртта на бебетата, после как те ѝ говорят. Коя беше следващата стъпка към неизбежната лудост – да ги вижда наяве? Колко можеше да издържи така? Мътните очи на болезнено хилавото, сгърчено бебе приличаха толкова на нейните собствени сиви очи. Ръката на Ая стоеше застинала с четката в ръка. Мигът се забави и разтегна във времето като желиран. 

„Мамо.” Колко си беше мечтала за тази проста двусрична дума. Обхваната от странна безметежност, Ая остави четката на тоалетната масичка. Докосна устните си, а после пръстите ѝ сами започнаха да се спускат надолу към ключицата, слънчевия сплит, пъпа, долната част на корема. 

„Мамо, помогни ми!” 

Не бе възможно. Ая потърси отговор, настойчиво приковала поглед в отражението си. Търсеше признак, следа, нещо. Забави дишането си и се опита да канализира мислите си, точно както Мирела я насърчаваше да прави по време на сеанса. В началото ѝ бе трудно постоянно да обуздава внезапните заблудени мисловни скокове. Сякаш нарочно и напук, изведнъж всички спомени и притеснения се заблъскаха да излязат на преден план. Ая не се отказа. Продължи да се взира в отражението си и опита отново. И отново. Накрая усети как стаята около нея избледнява и губи фокус. 

„Помогни ми, преди да ме погълне.”

Още, мисли си Ая. Още малко по-навътре, малко по-надълбоко.

„Мамо!”

И ето - там, зад ирисите, надничаше сянката. Ая затаи дъх. Сянката като че потръпна, раздвижи се.

Алармата на телефона разцепи утринната тишина. Любо се размърда и се огледа. 

– По дяволите! –изпсува и скокна. Ая го изгледа объркано от тоалетната си масичка. Изглеждаше сякаш е заспала седнала и викът му я е стреснал. 

– Закъснял съм, забравих да навия алармата за по-ранен час! –  извини се Любо и нахлузи боксерките си. Докато се суетеше да намери останалите си дрехи, забеляза с полезрението си как Ая опипва лицето си и придърпва с пръсти долния клепач на лявото си око. 

– Всичко наред ли е? 

– Да, да… –  разсеяно му отговори Ая и се зае да разресва косата си. 

Любо закопча ризата си и пристъпи зад Ая, за да огледа собствената си глава в огледалото. Набързо приглади щръкналите косъмчета с пръсти, целуна жена си по врата и прошепна в ухото ѝ: 

– Ще се върна утре вечер. 

Ая му кимна в огледалото и Любо едва сега забеляза пребледнелия цвят на кожата ѝ. 

– Не можах да спя – отвърна тя на незададения въпрос. –  Върви.

Любо я потупа по рамото и тръгна, но гласът на Ая го спря на вратата на спалнята, необичайно колеблив.

– Сънувал ли си Живко напоследък?

– Ая… – запелтечи Любо, напълно неподготвен за въпроса. Но погледът на жена му беше абсолютно сериозен и очакваше отговор. –  Не, никога не съм го сънувал.

Ая кимна и се върна към заниманията си на огледалото. Не се обърна, когато Любо притвори вратата и се затича по стълбите към първия етаж.

***

– Аче, ти ходѝла ли си на черква скоро? – попита бабата с изтънелия си старчески глас, докато подреждаше порцелановите, изкусно изрисувани чаши за чай. Изглеждаха почти сиви от годините натрупан прах, който вече не можеше да бъде просто избърсан, толкова трайно бе полепнал върху порцелана. Но Ая се абстрахира от състоянието на посудата.

– Да, лельо Катя. –  отвърна. И наистина бе ходила. В дните на най-голямо отчаяние, когато се надяваше на всичко и се хващаше за сламки, дори отиде и се помоли в църква, макар да не бе практикувала никога в живота си. 

– Така. Значи всичко ще се нареди, ти не бой се. – заключи възрастната приятелка на покойната ѝ баба.

– Надявам се. –  преглътна Ая с горчивина, защото вече на нищо не се надяваше. –  Но ти разкажи за язовира, лельо Катя. 

– Да, да. За Лобошкия язовир. Не Пчелина, както сега всички искат да му викаме и то само заради хората от Пчелинци. Все да се изтъкнат колко са пострадали от потапянето на селата. – натърти старата жена с напевен тон, който подсказваше, че тези думи са повтаряни не веднъж и пред други гости. – А от Лобош също имаше изселници. Значи отпървом Лобош е било място на голямо клане, още преди турците да дойдат. Знам, че са се били българи, ама със сърби ли, с гърци ли, не мога вече да ти кажа. 

Ая кимна учтиво и отпи от чая. Тя вече бе проверила в интернет историята на региона и знаеше, че тук наистина е имало военни действия. Ая обаче нямаше намерение да прекъсва или допълва бабата. Не я интересуваха официалните исторически източници, бе дошла на лов за селски легенди. 

– Знам от мойте стари, – продължи да нарежда леля Катя – че клането е било страховито. Години наред след това са се белеели кости. Затова и селото се казва Лобош, от лоба на черепа. – бабата театрално почуква с изпъкналите си кокалчета горната част на побелялата си глава. – И като всяко място с много смърт, горест е витаела по тия земи известно време след това. Усеща се във въздуха един вид, в почвата, даже във водата. –  при тези думи Ая се напрегна, но се удържа да не помръдне. – До степен такава, че живеещите наоколо, сега в Прибой и Поцърненци, като са минавали, са се кръстели и са ѝ викали Мъртвото на тая местност. После, знам ли и аз кога, пак са се заселили хора, но – тук бабата вдига предупредително пръст – все нещастия са се случвали, докат не са построили църквата на скалата, дето сега гледа над язовира. 

– Какви нещастия? – попита предпазливо Ая. 

– Ами какви, в ония години, нали знаеш, болести, глад. Прабаба ми казваше, че хора умирали при странни обстоятелства. Някои изглеждали телом всичко да им е наред, но се завръщали един ден като подменени. Нищо не помнели или нищо не ги интересувало. Все едно врана им е изпила мозъка. След време просто умирали.

– Разкажи ми за потапянето и за язовира. – предложи Ая.

– Че то какво да ти разкажа, – въздъхна старицата – решиха, направиха го, уж за добро.

– Чувала съм, че имало удавници. – опита се да подхвърли небрежно, макар да не таеше надежда, че ще чуе нещо полезно. За нейна изненада Катя отговори:

– Ох, имаше, ами. Магдалена, дъщерята на Момчил Стоилов от Пчелинци. – бабата потърка една в друга костеливите си ръце и въздъхна – Добро момиче, скромно. Не беше наред с главата. Постоянно я водеха ту в Перник, ту в Кюстендил. Уж да ѝ помогнат нещо. Ама нейсе, – тук старицата се прекръсти – уби се себе си и детето си.

– Как детето? –  напрегнато попита Ая.

– Никой не узна как е станало. Един ден се разбра, че е трудна. Баща ѝ обиколи де що имаше младеж у Пчелинци и по съседните села, но така и не хвана кой е бил с дъщеря му. Пък тя мълчеше, пазеше ли го, срам ли я беше, така и не узнахме.

– И какво стана?

– Ох, какво стана… Изселиха Пчелинци. Повечето ги разселиха тука, в района. Много бързаха за тоя язовир, всичко за няколко месеца уредиха. Стоилови бяха разпределени към Калище, настанени временно. Но им бяха дали и земя като обезщетение, та Момчил после построи една ми ти къща…

– Лельо Катя, – прекъсна я нетърпеливо Ая – ами Магдалена?

– А, да. Магдаленка, без никой да разбере, избягала. Търсиха я – а тука, а там, накрая я откриха в язовира. – тук Катя пак се прекръсти. – Удавила се заедно с бебето у бащиния си дом. –  Старата жена се спря изведнъж, подсетила се за личната история на гостенката си. – Ама ти не го мисли това, Аче. Ей на, напълних ти главата с глупости! Нали ти казах, отиди на черква, даже отиди в черквата на скалата. Чувам, реставрират я. Аз вече съм зле с краката и трудно ще стигна до горе. Може пък внукът ми да ме закара някой ден… 

– Така е. – отвърна Ая и побърза да приключи разговора. – Благодаря ти за чая и за историите, лельо Катя. Следващия път ще мина аз да те закарам до параклиса. 

– За нищо, Аче. Ще я дочакаш твоята рожба, чедо. Само имай вяра.

Ая кимна. Наистина трябваше да посети тази прословута църква. 

***

Последните ръждиворозови лъчи на септемврийското слънце проблясваха уморено зад хълмовете, скриващи язовира. Ая гледаше залеза през кехлибарения филтър на щедрата си чаша уиски, докато и последната позлата на хълмовете не избледня за сметка на хладната сивкава вечерна патина. Тази гледка много пъти я бе успокоявала в последните месеци наред с действието на алкохола. Тази вечер обаче Ая само надигна чашата, помириса я и дълго я държа притисната до гръдната си кост, вдишвайки парливия аромат на течността. Нямаше да пие. Не само тази вечер, но за дълго време напред. Нямаше да пие и лекарства. Но беше време да направи друго, колкото и ужасяващо да беше. 

Ая заключи и двете врати на къщата, но се увери, че ключът е изваден, така че ако Любо или Мия дойдат, да могат да ѝ помогнат. Малка утеха, мислеше си тя, докато нагласяше възглавницата си и се настаняваше по-удобно върху леглото. Любо нямаше да идва до селото тази вечер. А и сякаш той или сестра ѝ щяха да са изобщо от някаква полза в малкия ѝ нощен лов. Лов за невидими паразити, мислеше си тя, докато все пак въображението ѝ чертаеше цветни сценарии като филмова лента. Как Любо я намира в безсъзнание, успява да я изведе, събужда я от някаква необяснима кататония и само благодарение на гласа си. Пълни глупости. Но мисълта за Любо продължи да ѝ дава кураж, когато затвори очи и започна да прави дълбоки, отмерени вдишвания. Следваха отмерванията на сърдечните удари – едно, две, три, четири. 

Водовъртеж от всякакви мисли – образът на леля Катя в дневната ѝ на съседната улица, черно-бялата снимка от строежа на язовирната подпорна стена, папурите около водата. Вдишване – пет, шест. Ая си представя как хората от потопената Лобошка махала и село Пчелинци натоварват покъщнината си на каруци. Вдишване – седем, осем. Водата бавно се покачва и малко по малко покрива стърнището, пресича черния път и пълзи към къщите. Вдишване – седем, осем. Мислите на Ая стават по-спорадични и неясни. Тя си представя бледната Магдалена, скрила се в изпразнената плевня. Вдишване – девет, десет. От дебелата ѝ плитка стърчат провиснали кичури, свръхслабите, почти костеливи ръце треперят, докато стискат памучната свободна блуза над пълния ѝ корем. Очите лъщят, а зад разширените ѝ зеници наднича лудост. Вдишване – единадесет, дванадесет. Водата бълбука и влече клони, малки греди и боклуци, забрани по наводнените вече участъци. Вместо бистра речна вода течението изглежда млечнокафяво, окичено с мръсна пяна и сламени клечки от кирпичените постройки около селото. Вдишване –  тринадесет, четиринадесет. Водата около плевнята се е покачила с бързи темпове и вече шурти от прозорците и изпод тежката дъбова врата. Жената хапе устните си до кръв и мърмори несвързано, докато гали корема си, сякаш предпазвайки го от студената прииждаща река. Вдишване – петнадесет, шестнадесет. Магдалена се бори, но няма къде да избяга, гърлото ѝ гъргори, опитвайки се да плюе калната вода, която я залива. Вдишване – седемнадесет, осемнадесет. Бременната жена е изцяло потънала, тупа яростно с ръце по гредите на покрива, ръцете ѝ се разраняват от нешлифования, грубо изсечен дървен материал и кървят. Вдишване – деветнадесет, двадесет. Плитката на Магдалена се е разпаднала напълно от свирепото ѝ мятане във водата и сега косите ѝ се стелят като тъмни водорасли в мътната вода. Главата, рамената и краката ѝ са увиснали, а коремът ѝ сякаш я дърпа нагоре. Нагоре към въздуха, към светлината, като че малкото същество вътре се опитва да се измъкне от потъващия труп на майка си. Червеникавите ивици кръв във водата стават все по-разредени. Вдишване. Тъмнина. 

И тогава Ая го чува – познатия ѝ от онази тъмна и изпълнена със страх вечер писклив, почти лигав глас. Само че този път е готова за него.

– Да знаеш, че изобщо не стана така. 

– Кое не стана така?

– Смъртта на Магдалена. Макар че, хихих, признавам въображението ти е много цветисто. 

– А какво стана? – пита Ая, докато се опитва да намери източника на гласа.

– Магдалена всъщност не беше толкова луда, колкото всички си мислеха, хиии-хи-хи. Тя ххич, ама хич не искаше да се самоубива. Върна се в селото, защото аз я накарах. Защото ѝ припомних колко я беше страх и как баща ѝ беше казвал, че в плевнята винаги ще е в безопасност.

– Напаст!

– Напассст?! А вие какво правите, когато изнемогвате от глад, хи-хи? Да не би да не колите домашните си животни?

Ая мълчи отвратена. Гласът продължава:

– Вече бях смукал капки от тая душа твърде дълго, трябваше да я погълна напълно. Затова привиках Магдалена там, където бях най-силен. Горката, хи-хихи. Заспа и като се събуди, водата вече течеше изпод вратата.

– Заради налягането не е могла да я отвори. – уплашено прошепва Ая. Иска ѝ се да стисне очи от ужас пред съдбата на горката жена, но тук тя няма нито тяло, нито очи. Гласът продължава, станал по-сериозен и студен. 

– Тя не ми предложи бебето си, за да се спаси, както ти си мислеше, Ааа-ая. Тя изобщо не ми обърна внимание, докато я виках. Не като теб. – лукаво допълни гласът и на Ая ѝ се искаше да му се нахвърли, стига да знаеше къде е.

– Вииииках ли виииках – гласът се извисява напевно –. А после тя умря. – безстрастно и категорично добавя нещото. 

– Какво направи с бебето ѝ? – пита гневно Ая. 

– А, бебетоооо. – примлясва гласът – Остана живо още две минути, докато притокът на кислород от плацентата напълно спря. Достатъчно, за да погълна малката му, крехка душа. – натъртва то злостно всяка дума. 

Ая не го вижда, но ѝ се струва, че трябва да е оголило каквито и невидими зъби да има и да ги облизва. После всичко в нея се сгърчва, щом чува злокобните последващи думи:

– Точно както изядох душите на твоите деца, хи-хи-хи. 

Ая крещи. Крещи без глас в нищото на своето най-интимно кътче същност. Иска да има ръце и да сграбчи съществото, да го удуши и разкъса със зъби. Но наоколо цари само чернота, а единственият звук е злобливият, писклив глас, който ехти в ушите ѝ. 

– Знаеш ли, душите на децата са специалитет. Толкова свежи… толкова сочни... Но трябва да се лапнат на една хапка, не като възрастните души, от които мога да смуча години наред, хихиииихи.

– Къде си, гнусна твар? – изпищява Ая. Смехът продължава да кънти няколко мига, след което рязко спира.

– Къде ли съъъм, малка Ая. Искаш да ме оперираш, да ме изтръгнеш? Все едно съм някоя тения или червейче в червата ти?

Ая мълчи и стиска несъществуващите си в тази ментална проекция зъби. Точно това иска, да разреже плътта си, да намери гърчавото противно тяло на този паразит и да го изреже от себе си.  

– Няма да ме намериш, Аа-а-ая, хи-хих-хи – гласът се качва с няколко октави. – Не съм в дробовете ти, не съм в черния ти дроб, не съм в сърцето ти, дори не съм в мозъка ти-и-и - хииии-хихи-хиих. – гласът се извисява още повече – Няма да ме намериш, преди да изям и това ти детееее… хиииии-хииии. – кресчендото на тварта заглушава Ая и ушите ѝ пищят. 

Ушите ѝ наистина пищяха. Ая се надигна объркано и непохватно се претърколи от леглото си, свличайки се на пода. Главата ѝ пулсираше, като че ковачи се надпреварваха да я удрят в съревнование по бързина и сила. Повърна и припряно избърса уста с опакото на ръката си. Спортният комплект, с който си легна, бе пропит от вече ледена и лепкава пот и Ая трескаво го съблече, сякаш се бе отъркала в нещо миризливо и гнусно. Пъхна се под душа и се сви на студения фаянсов под. Докато горещата вода я обливаше, ужасът ѝ малко по малко отстъпи пред осъзнаването, че не си бе въобразила. Наистина беше бременна отново. И мъничето, беззащитното малко същество, знаеше, че го дебне хищник. Нероденото ѝ, едва оформено дете я бе помолило за помощ. Ая впи нокти в дланите си, дишайки тежко. Проклета да бе, ако този път не успееше да го спаси.

***

Ая ту се чувстваше глупаво, ту се мъмреше и нахъсваше, докато изкачваше посипания с чакъл път към църквата „Св. Иван Летни”. След безсънната нощ, която последва самохипнозата ѝ, беше убедена, че ще намери някакви отговори в параклиса. Но колкото повече наближаваше средновековната постройка, кацнала на скалата над язовира, досущ като моряк на вахта, толкова идеята вече не ѝ се струваше толкова добра. Ая никога не бе смятала себе си за религиозна, а още по-малко пък бе вярвала в екстрасенски явления. И все пак в този параклис имаше нещо особено, мислеше си Ая. Не само заради думите на леля Катя или заради туристите, които се стичаха от цяла България в Лобошкия край да го посетят. Докато се приближаваше към обрулената от ветровете, но някак упорито пуснала корени сграда, изпита необяснимо страхопочитание към незнайните строители на храма. 

Ая заобиколи параклиса, чийто вход гледаше към язовира, прекрачи изгладения от водата и вятъра градежен камък с надпис „1350 г.“ и смутено пристъпи вътре. „Св. Иван Летни“ всъщност бе миниатюрна църква. Вътрешността излъчваше целия мистицизъм на християнските храмове от оная епоха, когато хората искрено и безрезервно са се уповавали на по-висша сила. Като че средновековният строител и паството на тая малка обител бяха вградили и част от вярата си между камъните и хоросана. Ая усети как нещо я защипа под брадичката. Преглътна с мъка парливия срам, че не бе посещавала това място от дете. Опушените стени и потъмнелите стенописи се взираха в нея с укор, но и благосклонно я приканваха да влезе по-навътре като блудна дъщеря, най-накрая намерила обратно пътя към дома си.

Стъпките на клисарката я стреснаха и Ая рязко се обърна към прегърбената старица, изникнала от сенките на църквата. Жената ѝ подаде безмълвно тънка восъчна свещ и я подкани да я запали. Ая знаеше малко за християнските ритуали, но поне бе палила свещи като малка, когато баба ѝ и дядо ѝ често я водеха на празнични литургии. Потърси с очи и намери пълното с пясък, подобно на саксия, сандъче, където помнеше, че се полагат свещите за починалите. Ала щом понечи да забоде свещта си там, клисарката рязко хвана ръката ѝ. 

– Какво правиш бе, ей? – попита с дрезгав глас, като че някой напъна ръждясала панта. 

– Аз… – обърка се Ая – и аз не знам за какво паля днес. 

– Не знаеш? – жената звучеше видимо подразнена. – Как не знаеш, бе? За здраве палиш! – после продължи, отдалечавайки се от Ая. – Нали рожба искаш да измолиш!

Ая се стъписа. Не беше виждала никога клисарката и дори не знаеше от кое от околните села е. Вярно беше, че на село всички бързо разбираха житието на другия, но тя се бе преместила в къщата на баба си само преди няколко месеца и като цяло живееше доста затворено. 

Ая се доближи до симетрично разположените свещници пред дървения иконостас. После, обзета от внезапен порив, се обърна към клисарката и попита:

– Ако човек е сключил пакт с някаква... – запъна се пред думата „нечестива“, която звучеше твърде суеверно в собствените ѝ уши – зла сила, как може да се изчисти от него?

Възрастната жена не спря да шета около вратата на църквата, а силуетът ѝ изглеждаше странно размазан на фона на ярката светлина, идваща отвън. „Като някой мираж“ – помисли си Ая, преди клисарката да отговори все така строго и назидателно:

– Че как? Като ѝ върнеш каквото ти е дала. 

Ая примижа, търсейки следващите си думи, ала междувременно клисарката излезе по някаква си нейна задача и я остави сама. Ая не се престраши да я последва. Вместо това постави свещичката на канделабъра и постоя, втренчена в пламъка, с ръка на корема си.

***

Когато Любо паркира колата на чакълестия път до портата, вече се свечеряваше. Знаеше, че Ая го е чула да идва, но както обикновено нямаше да го посрещне. Вероятно щеше да я завари меланхолична и студена в някоя от тесните рокли, които така добре очертаваха фигурата ѝ. Красива и недостъпна зад крепостта от тъга и самосъжаление, която така добре укрепваше вече две години. Любо опря ръце на волана и подпря главата си на тях. Беше уморен физически и душевно. Изстискан и изхабен от постоянното усилие да подкрепя жена си и тайно чакащ някой да облекчи собственото му бреме и мъка. След нощта, в която най-накрая от толкова месеци бяха интимни, таеше надежда, че нещата може би все пак ще се наредят, било то и бавно. Държейки я в обятията си, онази топла августовска вечер беше убеден, че Ая ще се отърси от депресията си и ако не друго, поне щеше да намери радост в това да е с него. 

До вчера сутринта. До момента, в който я видя пред огледалото, напълно опиянена от болката си. Красивото ѝ лице, изпито и сериозно, излъчваше онази феерична красота на самодива, която го замайваше, възбуждаше, но и все повече го плашеше. Мъченичеството ѝ прилягаше, мислеше с болка Любо. Уязвимостта я правеше неустоимо привлекателна и не за първи път го караше да пренебрегва собствените си нужди, за да се опита да я облекчи. Но тя не искаше да бъде облекчена, не искаше да намери щастие другаде и като че фикс-идеята да има деца бе станала наркотик, от който трябваше да взима все по-големи дози. Не че Любо не искаше. Разбира се, че мечтаеше за това, но след толкова загуби, които тегнеха и над неговото сърце, бе готов да се откаже. Да приеме, че не е писано и може би да убеди един ден Ая да осиновят. До вчера. За първи път вчера Любо видя в огледалото бъдещето си с Ая за години напред, може би до самия край. Видя една изтърбушена от радост връзка, в която той щеше да дава, докато пресъхне, а Ая щеше да взима, без да успее да съхрани и запази. Едва сега си даде сметка колко безвъзвратно пукната бе жената до него. Сянка, не жена. За първи път, колкото и жестоко да му се струваше спрямо Ая, Любо реши, че е време да се погрижи за собственото си разбито сърце и да потърси щастие другаде. 

Когато най-сетне слезе от колата, бе изрепетирал всичките си реплики многократно. Щеше да предложи на Ая приятелството си и помощта си за продължаващото ѝ лечение, но не можеше повече да потъва заедно с нея. Не и ако тя нямаше намерение някога да изплува. Напрегнат и гузен, Любо внимателно затвори голямата метална порта на двора. С всяка крачка се разколебаваше, неспособен да се отърси от мисълта, че я предава. Но нима не предаваше и двамата? Не предаваше ли себе си? Улисан в разсъжденията си, Любо чак сега забеляза, че къщата беше напълно тъмна. Бързият поглед надясно показа, че тойотата на Ая бе прилежно паркирана под ламаринения навес. Бе крайно невероятно да гостува на някой от селото, та тя не познаваше почти никой, с изключение на още живите приятелки на баба ѝ, които избягваше с почти параноично старание. Къде ли бе тогава? Хлад, нямащ нищо общо със септемврийския ветрец откъм полето, обхвана цялото му тяло. Любо припряно влезе в къщата и претърси стаите. Нямаше и следа от Ая.

***

„Във всичко това имаше някаква нелепа ирония“ – мислеше си Ая, докато крачеше към брега на язовира. Макар да не можеше да си спомни точната дата, на която тя и Мия организираха среднощния си поход преди двадесет и две години, случката бе станала в началото на септември, малко преди новата учебна година, за която тогава Ая вече се готвеше. 

Отсам селото близостта на огромната водна маса ускоряваше падането на есенните мъгли и сега, точно както и през онази съдбовна вечер, белезникава пелена се носеше над полето. „Злите вещици пушат цигари и издишват бели кълбета“ – смееше се Мия, когато бяха малки, но на Ая не ѝ беше смешно още тогава. Още като дете усещаше, че в мъглите имаше нещо твърде злокобно, за да се шегуваш с тях. Днес, когато знаеше, че чудовищата са истински, ѝ се струваше, че мъглите е някак редно да са там и да оформят своеобразна граница между подредения свят и непознатите сили, които дебнат някъде из дивото. Редно бе тази ефирна, но зловеща бариера, да предвещава срещата със свръхестественото и да служи като последно предупреждение, че нямаш място там. Де да се бяха вслушали в безмълвното ѝ предупреждение като деца.

Най-сетне пред взора на Ая проблесна водната повърхност. Плитчината беше жабунясала и вонеше на блато. Комарите наоколо изобщо не се плашеха от хладния въздух и фучаха на рояци, а фенерчето на айфона не стигаше да огрее водата по-навътре и образуваше некомфортно малък кръг светлина около Ая. Дори някое куче от селото можеше да я нападне тук и тя нямаше да го види, докато не ѝ скочи. Ая умишлено претегли този рационален и съвсем оправдан страх, имайки предвид колко често старите хора от селото пускаха дворните си кучета да дирят храна, само и само да не мисли за предстоящото. Но ето, беше тук и или щеше да се престраши да влезе във водата, или щеше да загуби и това бебе.

Ая пое дълбоко дъх и се огледа. Йорговата пивница отдавна не съществуваше, но мястото бе твърде живописно, за да остане необезпокоявано от хора. На мястото на кръчмата се бе настанило ново капанче, от което в петъчните и съботни вечери звучаха буйни ритми. Сега обаче беше делник и ниската постройка бе напълно тъмна и замлъкнала. Жалко, помисли си Ая. Близостта на хора, дори и на селските пияници, сега би била успокояваща. Единствената друга сграда бе параклисът, който се белееше под лунните лъчи високо горе, на другия бряг на язовира. Около него проблясваха хаотични светлинки като големи, объркани светулки, по всяка вероятност пияни младежи от съседните села, които си правеха запой.

Ая сложи отново ръка на корема си и започна да пречиства ума си - упражнение, в което ставаше все по-добра. „Хайде, малкото ми, ще се справим.“ С тази мисъл за кураж Ая пристъпи във водата. 

Бе далеч по-неприятно и дискомфортно, отколкото си спомняше като дете. Макар температурата на въздуха да бе поне шестнадесет градуса, водата ѝ се стори ледена и пронизваща. Изведнъж осъзна, че е нагазила с обувки и дрехи. Припряно изу мокасините си, съблече лекото си есенно яке и го метна назад, надявайки се да не се накаля и намокри на влажната земя около язовира. Глупава мисъл, при положение, че можеше никога да не го облече повече. Останала само по рокля, бавно запристъпва навътре. С всяка крачка ледената целувка на водата ставаше по-остра и Ая стисна зъби, когато водата достигна слабините ѝ. Обутите ѝ в тънки дамски чорапи стъпала колебливо пристъпваха по осеяното с малки камъчета и съчки дъно. Дано няма счупени бутилки или нещо по-лошо, молеше се Ая, докато напредваше, абсолютно неспособна да види по-навътре от две педи във водата, независимо от силата на фенерчето. Лугата и калта правеха начинанието още по-трудно и на Ая ѝ се щеше да бе помислила за плувни чехли или поне някой прилепнал клин, с който влизането във водата щеше да е много по-лесно. Но не беше, а и вече нямаше значение.

Когато водата достигна нивото на гърдите ѝ, дишането на Ая стана по-насечено. Пулсът ѝ бумтеше като барабан в ушите и само мисълта да защити бебето я спря да не се впусне панически обратно към брега. Преди да успее да се разубеди и с ясното съзнание, че може би постъпва ужасно глупаво, Ая пое дълбоко въздух и се гмурна напред и надолу. 

***

Любо бе позвънил на всички съседни къщи и вече се качваше на колата с намерението да обиколи пътищата около селото, когато чу една прегърбена възрастна жена да го вика. 

– Ти си мъжът на Ачето, нали?

Любо кимна утвърдително. Гърлото му се бе стегнало от притеснение. 

– Оня ден казах на Ачето да мине през параклиса горе на скалата, над язовира дето е. Ако ме е послушала, там да потърсиш.

– Госпожо, църквата е на над седем километра пеша. – намери думи най-сетне Любо. – Тя е чак от другата страна на язовира. 

– Е, че казвам само, ти си решавай! –  отвърна жената и махна ядосано с ръка. 

– Да… да, благодаря Ви, госпожо. 

***

Ая стоя неподвижна под водата няколко безкрайни мига. После паренето в дробовете я надви и тя започна да мята ръце и крака в отчаян опит да плува. Движенията ѝ бяха некоординирани и, както и преди толкова години, Ая не знаеше дали от повърхността я делят няколко педи или само сантиметри. Ужасът от водата навсякъде около нея я връхлетя с пълна сила. Глупаво, колко глупаво бе всичко това. Този път нямаше кой да ѝ помогне и тя наистина щеше да умре. Ая едва се удържаше да не пищи с цяло гърло, докато дробовете ѝ се раздираха. Опита се да плува назад към плитчината. Знаеше, че много малко я делеше от място, където имаше дъно, но както и преди, в мътната вода и при липса на светлина, нямаше никаква представа в коя посока се движи. Още само секунда и щеше да се предаде и да се нагълта с вода. Тогава дойде безтегловната тъмнина. 

***

Големият фенер, който му заеха в селото, хвърляше светлинна диря на петнадесетина метра напред и с всяко завъртане сърцето на Любо се свиваше от страх. Не само защото Ая бе станала неуравновесена и мисълта, че в най-черните моменти може да посегне на живота си, бе прекосявала не за първи път ума му. Бе обзет от натрапчивото, било то и абсурдно, чувство, че тя някак си е предусетила позорното му бягство от брака им. Със своята свръхестествена женска интуиция бе разбрала, че той ще да я изостави и бе решила да избяга първа. 

Спасителната хайка, която бе събрал от улицата, се състоеше от двама по-яки старци, кмета, един програмист, оттеглил се на село, и строителен работник, който живееше тук със семейството си. Няколко от жените търсеха из селото, в случай че Ая се намери между къщите. Кметът се бе сетил да се обади на полицията в Радомир. Любо му бе благодарен, защото никоя сила на света сега не можеше да го накара да изтърпи педантичните им, заучени въпроси и, както му се струваше, нарочния им отказ да допуснат, че тук можеше да има човек с опасност за живота. 

Нямаше и следа от Ая на скалата с църквата. Любо прокара потна ръка през косата си и се загледа в черната вода в подножието на скалата. Беше на път да обяви търсенето в тази част за приключило и да подкани всички да се върнат при колите, когато нещо привлече погледа му. Като че далеч, на около поне четиристотин метра на изток, в подножието нещо се движеше на фона на бледата лунна светлина.

***

Ая се носи из необятна и всепоглъщаща чернота. Познато и непредизвикващо вълна от тревожност усещане, както в първоначалните ѝ опити да достигне до по-дълбоките слоеве на подсъзнанието си. Тя не чака дълго. Почти веднага пискливият гласец прерязва безтегловната тъмнина като с нож. 

– Какво си мислиш, че правиш? – гласът носи повече тежест от преди и зад високия тон този път прозира зле прикрит гняв. 

– Какво да правя? – престорено наивно пита Ая и получава приглушено изсъскване за отговор.

– Не смей да си играеш с мен! – всяка дума прозвучава като стържене на камъни един в друг.

– Добре, мисля си, – започва Ая с повече увереност, отколкото усеща – че ти всъщност си една жалка и отчаяна пиявица, която се е вкопчила в мен, защото няма как да оцелее иначе. 

Мълчание. Ая събира още кураж и изстрелва:

– Мисля си, че достатъчно дълго те приютявах в себе си и ти давах препитание. 

Смях прокънтява в чернотата.

– Какво си ти без мен, Ая? Ти си един удавен труп. Ти си мъртва от години. –  гласът е остър и надменен, но нещо в неговия тембър подклажда огънчето на надеждата у Ая.

– Тогава защо не ме оставиш да се удавя сега? Защо не се махнеш от мен, след като аз съм толкова непотребна? 

– Ти, малка топка от плът и кости, – злобно ехти гласът в несъществуващите уши на Ая – щеше да си храна за рибите, ако не бях аз. Аз те спасих.

– Ти гнездиш в ума ми и ядеш децата ми. –  изкрещява Ая. – Върви си, противна твар!

– Хххр, ако си отида, ти ще умреш! – гласът изтънява и Ая знае, че може да спечели. – Не бъди глупава… Искаш деца, ще имаш деца, аз мога да ги пощадя, ако веднага излезеш от водата. 

Това е, мисли си Ая, осъзнавайки, че е притиснала тварта до стената много по-лесно, отколкото си е представяла. Сега всичко зависеше от собствената ѝ решимост. 

– Мисля, че е време да се върнеш обратно в тинестите дълбини на този проклет язовир. Мисля, – изсъсква Ая – че ти си една жалка и изнемогваща сянка, която смуче от тялото ми и единствената причина да не си ме убил, е че ти е по-лесно да изяждаш децата ми. Мисля, – изрича мислено Ая, внезапно осъзнала, че разбира напълно съществото, с което се бори – че ти самото умираш и правиш всичко по силите си да забавиш процеса. 

– Грргрхрааа… – пищи съществото в ума на Ая, но тя го игнорира. 

– Ти, – уверено изрича тя – си една ларва, родена от безпрецедентна жестокост и желание за мъст. Пируваш с мъката и изсмукваш живеца на хората. И вече, – Ая игнорира бесните писъци на тварта в съзнанието си – вече тук няма храна за теб. ТИ ЩЕ УМРЕШ! 

– Неееее… – врещи истерично тварта – Ще умреш, ти ще умреш без мен. 

– Тогава, – Ая мислено поема въздух – умри с мен, гад! 

Писъкът е толкова силен, че Ая за малко губи контрол. Усещанията на тялото ѝ я връхлитат. Изгарящата болка в дробовете, паниката, безнадеждността на ситуацията прииждат в безкрайна ударна вълна и се разбиват в последната ѝ останала решителност. Ая се дави. Безграничният ужас от осъзнаването на този прост факт е някак си притъпен и бледен на фона на гърча на вековния кръвопиец, която Ая усеща с всяка фибра на тялото и душата си. И ето, в ужасната агония на задушаването, докато съзнанието ѝ се замъглява, Ая усеща как нещо се откъсва от нея. Боли. Боли ужасно, сякаш се разкъсва плът, но едновременно с това я залива облекчение. Усеща се по-лека, окрилена, освободена от някакво неоформено мрачно бреме. „Това съм аз…“ – мисли си Ая. „Това съм аз без тварта.“ Но еуфорията трае по-малко от милисекунда. Въздухът ѝ е напълно свършил. Ая усеща как необятната и неумолима чернота се приплъзва в крайчеца на съзнанието ѝ и посяга да я обгърне. „Помощ“ – мисли си Ая. „Помощ…“

Миг преди абсолютната тъмнина да я погълне, нещо едва забележимо се раздвижва.  Отпървом Ая не разбира какво става. В следващия миг усеща живителната сила на друго същество, крехко и неопитно, но жадуващо да оцелее. Волята му отеква у нея като електрошок и я кара да се окопити. Ая раздвижва ръце и крака. Подпомагана от този тъничък, едва забележим лъч сила, Ая мобилизира всяка останала капка енергия и воля. Мята бясно крайниците си, защото знае, че това е последната надежда за оцеляване. И ето, милисекунда преди силата да я напусне, лицето ѝ пробива водната повърхност. Ая отчаяно вдишва въздух и остротата му я пронизва като хиляди кинжали. Някак успява да се закашля. Въздухът не достига, дробовете ѝ не могат да изхвърлят водата. Ая кашля в агония и знае, че е на косъм от припадъка, докато се мята с всичка сила да се задържи на повърхността. Кракът ѝ се удря в нещо твърдо и Ая се мята напред. Чува ужасните хрипове, идващи от собственото ѝ гърло. Камъни ожулват стъпалата ѝ, но допирът до грапавата им повърхност е благодат в сравнение с болката в гърдите и гърлото ѝ. Боли повече и от най-силните родилни мъки, повече от терзанията на тялото ѝ по време на помятанията. И все пак, някак успява да вдиша отново. Носи се по водата, взирайки се в тъмното, осеяно със звезди есенно небе, едва докосвайки хлъзгавото дъно. И тогава нечии ръце я поемат. Някой вика името ѝ.

***

На Ая ѝ отне известно време, докато осъзнае, че угриженото, мъртвешки бледо лице над нея всъщност бе на Любо. Той крещеше нещо и я разтрисаше, но Ая усещаше всичко това бегло, сякаш не се касаеше за собственото ѝ тяло. Усмихна се на познатите черти. Непоносима умора я караше да се усеща тежка и правеше всяко движение непосилно усилие. „Ще живееш, мило дете“ – помисли си тя, докато Любо разкъсваше мокрите ѝ дрехи, а някакви други хора се суетяха около тях. Кожата ѝ протестираше от странния допир на шумящото термално покривало. БЕБЕТО… Трябваше да каже на Любо, преди да заспи. Това някак бе от първостепенна важност и Ая предчувстваше, че ако не го изрече на глас, всичко ще се върне постарому. Като че само някаква сакрална магия на думите можеше да утвърди случилото се. Затова, на прага на загубата на съзнание, Ая промълви с пресипналия си от кашлица глас:

– Тя ще живее.

***

Последните няколко часа преминаха за Любо под знака на притеснението, вината и неловкото очакване. Не знаеше как да се държи около Ая. Изплашен за живота и душевното ѝ здраве, той хем не смееше да я остави сама, хем се опитваше да наложи дистанцията, предшественик на тяхната раздяла. След несвързаните ѝ думи и последвалия припадък, парамедиците, които пристигнаха в селото, взеха основните показатели на съпругата му, но не установиха нищо тревожно, и в крайна сметка отказаха да я превозят до някоя болница. Ая се разбуждаше съвсем за кратко, докато с помощта на някой от доброволците я пренесоха първо в колата, а после в къщата. Продължи да спи повече от двадесет часа и единствено спокойното дишане и жизненият вид на лицето ѝ спря Любо да не я откара сам до някой лекар. Мия бе дошла в нощта на инцидента от София, за да провери как е сестра ѝ и да го отмени в бдението над постелята ѝ.  

Любо бе изпуснал събуждането на Ая, докато наваксваше със собствения си сън и вече се бе свечерило наново, когато намери двете сестри да си говорят възбудено над димящи чаши в кухнята. Мия го погледна и бързо измисли някакво извинение да ги остави насаме. С нарастващо неудобство Любо обиколи масата и седна срещу човека, с когото бе делил всички скърби и несгоди през последните години. И… загуби нишката на мисълта си. 

Пред него стоеше жена, която му бе до болка позната, но въпреки това нещо в аурата ѝ се беше променило дотолкова, че за няколко мига Любо можеше само да я гледа, напълно онемял. Нещо в лицето ѝ бе по-ведро, дори свежо и макар Ая винаги да бе изглеждала изрядно, сега сякаш се бе подмладила. Абсурдно, мислеше си той, докато попиваше превъплъщението ѝ. Та тя бе едва на тридесет. И все пак сега в погледа ѝ, дори в присъствието ѝ, имаше нещо непринудено и благо, което сякаш винаги е трябвало да бъде там, но някак е било потиснато. Ако не я познаваше от повече от шест години, Любо би казал, че Ая бе съблякла невидим плащ, който нямаше нищо общо със скорошната ѝ депресия. Всички планове да я порицае за глупостта ѝ, да я убеди да се подложи на по-сериозно лечение, да я помоли да се разделят изведнъж му се сториха необмислени и дори крайно нелогични. 

А Ая сякаш очакваше срещата им да има необичайно въздействие върху него. Усмихваше се и търпеливо чакаше той да попие и осмисли всичко. И докато Любо се чудеше какво да каже, тя взе ръцете му в своите и ги поднесе към устните си. 

– Мисля да я наречем Вяра. 

***

Небето бе ясно и блестеше с необичайна светлосиня острота в юнския ден, който Ая избра да се върне в селото. Тя остави букета от бели рози върху гроба на Магдалена. В дните след изпитанието си често се питаше какъв ли непоискан дар бе дала сянката на това момиче и какво ли би станало, ако имаше кой да ѝ помогне? Кога ли паразитът щеше да погълне душата на самата Ая, ако не го бе изхвърлила от себе си? Отговори обаче нямаше.

Ая тромаво се надигна, придържайки наедрелия си корем. Разходката до язовира беше предизвикателство за напредналата ѝ бременност, но с дълги почивки успя да стигне до брега, от който бе започнало злочестието ѝ. Свали раницата от гърба си и извади дървена дъска. От едната ѝ страна собственоръчно бе изписала с пирограф думите: „Внимание, змии във водата”. От другата страна с по-ситен шрифт се четяха думите: „Напастите над душата се лекуват само с вяра”. Ая поглади дъската с пръсти, след което я окачи с шнурче на един нисък клон в близост до пътеката. 

Лек ветрец набразди гладката повърхност на водата и Ая примигна, за да разсее маранята пред погледа си. Знаеше, че тварта е там и я наблюдава, макар и да не можеше да различи нищо под слънчевите отблясъци върху водата. Прииска ѝ се да нагази в язовира. Да навлезе в територията на тварта и да я унизи с триумфа си. Понечи да направи крачка, ала бебето рязко се размърда в корема ѝ. Ая се сепна и побърза да се върне обратно по пътеката. Знаеше, че това не е краят. Щеше да има и други жертви като нея и Магдалена. Може би паразитът никога нямаше да умре, но поне имаше как да бъде отхвърлен. Бъдещите битки щяха да се водят от някой друг.

Последната спирка на Ая, преди да се върне в къщата при Любо и да заминат обратно за София, бе параклисът „Св. Иван Летни“. Храмът изглеждаше тъй крехък и дребен, кацнал като птичка над язовира и околностите, но Ая знаеше, че в него има нещо повече от камъни и мазилка. Когато прекрачи прага отново, всичко вътре ѝ се стори познато и уютно. Като пристан, като дом. По-рано през деня Ая научи, че църквата не беше активна, а действаше само като туристическа атракция. Нямаше клисар.

Край

Автор: Емануела Василева