Живял в едно малко градче беден обущар. Добър човек бил, трудолюбив и почтен. И силно вярващ. Ходел редовно на църква и във всичко се ръководел от Божието слово. Но една година се случило така, че точно преди един голям църковен празник човекът се разболял. Не било нещо много сериозно, но лекарят изрично му казал да не излиза от вкъщи. Пък и църквата била далече от дома му.
„Ех, колко жалко, че няма да мога да отида в храма“, помислил си обущарят и с натежало сърце си легнал да спи. А през нощта му се присънило, че чува един тих и кротък глас да му казва: „Не се тревожи. Щом ти не можеш да дойдеш в този ден, аз ще дойда при теб“.
Събудил се човекът и го обзело радостно вълнение. „Ами да, това беше Господ – казал си той. – Какво щастие! Самият Господ ще ме навести!“
Станал от леглото, облякъл си най-новите дрехи, подредил дома си колкото му позволявали силите, наредил празнична трапеза, отворил широко прозорците да влезе свеж въздух и зачакал.
По някое време отвън дочул детски плач. Показал се на прозореца и видял едно детенце, което седяло на тротоара и ридаело.
– Какво има, дете? Какво се е случило? – попитал разтревожено обущарят.
– Мама ме изпрати да купя хляб и малко храна, а аз изгубих парите... Това бяха последните ѝ пари и не знам как ще ѝ кажа – хлипало през сълзи детето. – Сега два дни няма да има какво да сложи на масата.
– Не плачи, момчето ми. Ей сега ще ти сложа в една торба от всичко, което имам в килера. Не е кой знае какво, ама ще изкарате два дни. – Човекът напълнил торбата и я подал на детето през прозореца. – Ето ти и малко бонбони, за празника... Хайде, тичай при майка си и не плачи повече.
Зарадвало се момченцето, изтрило сълзите и радостно хукнало към вкъщи. А човекът седнал и отново зачакал своя скъп гост. Денят почти се изтърколил, а него все го нямало.
Някъде в късния следобед някой почукал на вратата. Била една бедна жена, която често носела обувките си на поправка при него.
– Извинявай, майсторе, че те притеснявам на празника, ама днес ми се скъсаха и последните обувки и вече нямам какво да обуя, пък май ще започва да вали... Дали ще можеш малко да ми ги позакърпиш... колкото да не ходя боса и да са ми сухи краката?
– Влез и поседни – казал обущарят. – Ей сега ще ги оправя. А ти през това време си вземи нещо от трапезата и си хапни, да се подкрепиш.
– Ами има и нещо друго, майсторе – притеснено казала жената. – Може ли да ти платя за поправката другата седмица, че сега ми е много трудно.
– Не се притеснявай за парите. Нищо няма да ми плащаш. То това е толкова дребна работа...
Закърпил обувките на жената, тя му благодарила и си тръгнала доволна и спокойна.
Вече паднала нощта, а гостът още го нямало. Обущарят решил, че явно няма да дойде и решил да си ляга. „Е, ще го почакам още малко... кой знае, може да обърка къщата...“, казал си той и се подпрял на отворения прозорец. В този момент по тъмната улицата се задал някакъв непознат, който, като го видял, се спрял и го заговорил:
– Извинявай, добри човече, дали ще можеш да ме подслониш за през нощта? Цял ден съм на път, но замръкнах във вашия град, а не познавам никого тук и няма къде да отседна по това време.
– Ами, добре, заповядай. То и аз тъкмо щях да си лягам. Имам едно свободно легло, ела, ще ти постеля... – казал обущарят и поканил непознатия в дома си.
После му предложил да хапне, настанил го и си легнал и той. А докато се унасял в сън, си помислил: „Щом Господ не дойде при мен на този празник, явно още не съм достатъчно добър християнин, за да ме удостои с тази чест...“ А когато заспал, в съня си отново чул същия тих и благ глас. Този път той му казал: „Днес дойдох при теб три пъти. И всеки път ме посрещна топло и радушно“.
Каквото направите на нищите свои братя, за Мен го правите.
Иисус Христос
Притчата е част от сборника "Предай нататък любовта. 150 истории за чудото на живота" / източник: Гнездото
