1. Ако правим нещо за другия, трябва да е с любов, не по принуда и за да демонстрираме колко мислим за него. Ако ще жертваме нещо заради другия от позицията на мъченик и с растящо огорчение вътре в нас, няма никакъв смисъл да го правим. В този случай е по-добре да си държим на своето. Ако не действаме с любов, започваме да трупаме гняв към другия, да мерим дали той прави точно толкова за нас. А да мериш любовта е невъзможно... в любовта няма числа и бройки, които делиш на две. Един ден неминуемо избухваме, ако нямаме куража да избухнем, то огорчението ни разболява.
2. Няма нищо по-глупаво от това да мислим, че ако другият ни обича, той би трябвало да разпознава нашите ценности и да се съобразява с тях. Познато ли ви е това: „Ако той ме обича, щеше да се сети да ме изведе на вечеря!“, „Ако ме обича, щеше да вземе детето от градина, защото днес имам много работа!“, „Ако ме обича, щеше той да измие чиниите, вижда колко съм уморена!“ Ние чакаме тези действия като доказателство за любовта на другия, подлагаме го на тест и проверка. Никой не издържа на тези проверки, дори и най-обичащият партньор. Любовта ни носи много дарове, но не и способността да четем мисли. Дори любимият да има огромно желание, може да не се сети какво искаме. Със сигурност ви се е случвало да направите нещо добро за някого с пълна убеденост и той да възрази, че не е искал подобно нещо. Всеки вижда реалността през собствените си призми и филтри и ценностите са точно такъв филтър. Затова за тях трябва да се говори.
3. Основната причина да не изказваме ценностите си на глас е дълбоката ни неувереност и чувство за малоценност. Мислене от типа – ако кажа истината за себе си, той ще ме напусне, защото не съм достойна за любов такава, каквато съм. Най-често тези мисли не са съзнателни, те са подсъзнателни и прозират през поведението ни – карат ни да се свиваме и да се съобразяваме с чуждите желания, затварят ни устата, когато искаме да изкажем ясно желанията си, изискват от нас да проверяваме колко ни обичат. Един глас вътре в нас казва: „Коя си ти, че да казваш какво искаш, камо ли да искаш другите да се съобразяват!“ Подчиняваме се на този глас, а цялото ни същество копнее за любов, за хармония и удовлетворени желания.
Когато кажем ценностите си на глас с пълна увереност в себе си, се случва магия – другият ги чува и признава важността им, после казва своите. Защо да не изслушаш партньора, ако след това ще споделиш какво ти би искал от връзката?
Ако най-важните ни ценности се срещнат и отстъпим за другите с любов, вече имаме стабилна основа на връзката. Ако най-важните ценности са различни, то и без друго връзката е обречена – няма смисъл да си губим времето и да агонизираме. Колкото на по-ранен етап от отношенията се договорим, толкова по-добре. Но дори да имате 20 годишен брак, също го направете! Ако големите ни желания са удовлетворени, ние сме готови да отстъпим или да сме търпеливи за по-малките. А когато големите ни желания са спотаени в нас за дълго време и не смеем да ги изкажем, трупаме толкова гняв, че започваме да се фиксираме и в най-незначителното желание и така се въртим в омагьосан кръг – нито ние отстъпваме, нито партньорът.
От къде да започнем? От уточняването на нашите собствени ценности. После е нужно да отделим НЕ подлежащи на договаряне ценности. Търсим партньор, който има същите НЕ подлежащи на договаряне ценности или поне повечето съвпадат, а останалите не влизат в конфликт с нашите. Така имаме връзка и едновременно сме верни на себе си, а това е единствената възможност да сме щастливи в любовта.
Автор: Ирина Вълчева-Кръстева Източник: Gnezdoto
