Последното, от което се нуждае скърбящият, е съвет. Светът му се е разпаднал. Да допуснеш някого в този свят е огромен риск. Да се опитаме да „поправим“, да рационализираме или да отмием болката, само задълбочава ужаса.
Вместо това, най-силното, което можете да направите, е да признаете. Да кажете буквално думите:
„Признавам болката ти. Тук съм, с теб съм.“
Обърнете внимание – да съм с теб, не да направя нещо за теб. Не е нужно да правите нещо, а да бъдете заедно с човека, когото обичате, да страдате заедно с него, това е много по-силно от всякакво нещо, което може да направите. Няма по-силен акт от признаването. То не изисква никакво обучение, никакви умения – просто желанието да присъстваш, и да присъстваш, докато е необходимо.
Бъдете там, бъдете с човека. Не си отивайте, когато се почувствате некомфортно, или когато почувствате, че не правите нищо. Тъкмо тогава е моментът, когато трябва да кажете: „Признавам болката ти. С теб съм“.
Защото тъкмо там – в сенките на ужаса, в които рядко си позволяваме да влезем, се намира началото на изцелението. Лечението започва, когато имаме до себе си хора, които са готови да навлязат в това пространство заедно с нас. Всеки скърбящ човек на света има нужда от тези хора. Моля ви, бъдете един от тях.
От вас има нужда повече, отколкото можете да си представите. И ако се окажете в нужда от такива хора, открийте ги. Със сигурност ще ги видите край себе си. А останалите може да напуснат.
