Благодарение на благоприятното географско положение и климат в недалечното минало страната ни изобилствала от пресни плодове и зеленчуци, месо, птици, млечни продукти. Освен богата на разнообразни блюда, приготвени според сезона, българската кухня е богата на празници, които я дооформят през цялата година. Всички те се характеризират с определени особености в приготвянето на храната, които до голяма степен са запазени, благодарение на нашите майки, баби и прабаби.

Както във всяка страна, така и в България храната е повлияна от други народи, които са преминали през нашите ширини. Когато говорим за „българска национална кухня“, трябва да имаме предвид, че говорим за балканска кухня (мусаката е по-скоро тракийско ястие). Най-голямо е влиянието на гърците и турците, с които сме имали непосредствен контакт десетилетия наред. От турската кухня сме заели тежката червена запръжка с много мазнина и лютиви подправки, кебапите, гювечите, мусаките, както и сладките десерти – халва, баклава, локум, кадаиф и др.

Друг е въпросът, че през ХХ век, вместо да се потърсят българските наименования на ястията и да се запазят в регионалните им варианти, те започват да се наричат с наименования от турската, гръцката, сръбската и т. н. кухни. Например, вместо „сарми“ можеше да се използва родопското „витки“, вместо „кайма“ (Ранна Византия) – българското „мленина“, вместо „айран“ – „мътеница“, вместо „палачинки“ – „млини“.

Надали има българин, който не е опитвал от „течното злато“, наречено вино. Тази напитка заема особено важно място на българската трапеза. Уинстън Чърчил си е поръчвал ежегодно по 500 литра българско вино, ценено с вкусовите си качества по цял свят. Вино по българските земи се е произвеждало още преди повече от 5000 години. Днес според географското разположение на различните райони, в които се отглеждат лозя, можем да се гордеем с някои типично български сортове като: „Гъмза“, „Червен мискет“, „Широка мелнишка лоза“, „Рубин“, „Мавруд“, „Памид“ и „Димят“.