"...Отворихме подаръците благодарихме на всеки от гостите по отделно, меденият месец мина като един миг и настъпиха тежки и сиви дни. От мен вече не се очакваше да купувам цветя или бонбони всяка вечер, когато се виждаме, а тя спря да се гласи за пред мен и започна да ходи по домашен халат и без грим. Това беше същата тя – моята скъпа, обичана, най-красива и добра жена, с която исках да прекарам остатъка от живота си. Малко по-късно се роди и първото ни дете, което сякаш превзе целия ни свят – всяка наша свободна минута бе свързана с него, с така жадувания от нас син. И да, бяхме толкова щастливи! Или поне изглеждахме щастливи, но всъщност не всичко беше съвсем така...

Аз и съпругата ми се обичахме и ценяхме един друг. Но животът ни бе поел в съвсем различна посока. Не всичко ставаше така, както си го представяхме, преди да направим тези важни крачки, не винаги мненията ни съвпадаха, не винаги бяхме в хармония един с друг и често се случваше да се налага да вършим разни неща в последния момент. Така, в един момент съвсем неусетно започнах да оставам до късно навън и да преспивам у приятели, и то без предупреждение. Оставах не защото се бях превърнал в мъж под чехъл, а защото се притеснявах от това колко отегчен и скучен е животът ми, когато се прибера вкъщи. Започнах да си мисля, че вече няма накъде и нищо ново няма да се случи.

Една вечер се срещнах с приятели, които все още не бяха обвързани на по бира. Те започнаха да ми разказват как хазяйката им ги тормозела постоянно да подреждат, да не вдигат толкова много шум късно вечер и да редуцират купоните. Замислих се колко много всъщност ми липсва това... Казах им да не се оплакват, защото просто не могат да си представят какво ги очаква, когато станат семейни. „Прибирате се всяка вечер към 7 и знаете какво точно ще правите по това време утре. А аз... аз не знам памперси ли трябва да сменям, в колко през нощта ще ми се наложи да стана, за да нахраня детето и до колко ще мога да си позволя да спя в събота. А вие – вие всички ще се забавлявате в някой клуб до малките часове, сутринта ще спите до обяд, а след това ще прекарате почивния си ден с приятели на някоя картинг писта например“, огорчено им казах аз. Те ме погледнаха изумено и ми отговориха:

„Успокой се и осъзнай най-сетне, че точно от същите тези барове ти беше писнало, когато срещна Елена. Вече си голям и зрял мъж, единственият ни приятел, който не можем да измъкнем от вкъщи, когато спонтанно решим да ходим в някоя дискотека... Но те разбираме – единствен ти от нас имаш прекрасна съпруга, която не ти е казала нито дума за това, че днес например си с приятелите си, вместо да те накара да я отмениш за няколко часа с гледането на детето.“ Замълчах и се замислих: „Какво правя тук? В края на краищата аз наистина сам избрах този си живот, а в момента се забавлявам, докато тя си стоеше вкъщи, приспала малкия ни син и скучаейки пред телевизора. По този начин ли искам да бъде оттук нататък... Не!“

Продължих да слушам разговорите им за съботното парти в Ибиса, на което ще ходят, но сякаш мислено не бях тук...