Новата книга на Мадлен Алгафари - "Поправителен за родители" може би ще стане настолна за новите родители, защото засяга изключително важни теми. Затова и разговаряме за нея с известния психолог. И изникват нови въпроси:

Много ми се струва ценно разделението според възрастта в книгата ви със съответните проблеми, характерни за периода – от 1 до 3 години, от 3 до 5, от 5 до 7... Но най-интересно е, че имате раздел от двайсет до двайсет и пет и повече години. Защо мислите, че децата имат нужда от подкрепа и след като навлязат в своите 20 години?

Не аз съм измислила тези възрастови периоди - те са естествени в развитието ни. Всички психотерапевтични школи работят с тях.

Днес говорим за т.нар. „удължено детство“. Пубертетът се простира между 10 и 23-годишна възраст. Така е, защото животът е все по-лесен. Изкуственият комфорт, който сме създали, го прави такъв – ток, парно, дрехи... Колкото повече такъв изкуствен комфорт имаме, толкова по-дълго можем да останем деца, не сме принудени да узряваме бързо и да ставаме автономни, за да се и размножаваме бързо, за да оцелее вида, както е в природата, където животът е много по-застрашен.

Това означава, че физическото оцеляване е по-гарантирано, отколкото преди векове. Психиката, от своя страна, може да се забави, заради това, че опасностите са по-малко, а и заради факта, че е бомбардирана с информация, която не е плод на собствен житейски опит.

Подкрепата след 20-годишна възраст, за която говорите, постепенно трябва да бъде намалена, за да се еманципира младият човек. Но не е естествено вече да съществува такава, когато „детето“ отдавна не е дете. Казвам го, защото има и такива казуси на неотрязана „пъпна връв“ и след 30, и след 40 години дори.

Нерядко проблемът не е в порастващите деца, а в непорастващите родители. Някои родители отказват да пуснат децата си, защото не умеят да станат родители на самите себе си, не знаят как да живеят сами и ползват егоистично децата като единствен смисъл на техния собствен живот. Това наранява всички страни в системата „семейство“.

Периодът с отричането на родителите - когато не успяваме да намираме общ език с децата си, поне за мен беше особено тежък. Вашата „рецепта“ и въобще има ли такава?

Ако имате предвид естествения бунт на детето срещу родителя – да, важно е родителят да си дава сметка, че това е нормално във фазите на еманципиране. Мъдрият родител трябва да може да понесе това детско поведение. Ако обаче някога той самият се е чувствал недозачетен, ще му е трудно. Изобщо, трудно е да дадеш нещо, което не си получил. Именно за това помага терапевтичният процес – да зашие раните, да ги излекува, за да не пречат на отношенията ни.

Чувам и такива реплики: „Вие, терапевтите, постоянно вменявате на хората, че трябва да ходят на терапия. Как пък са живели някога без терапия хората.?“ Да, живели са, но са наследявали и грешните модели, освен добрите. Някога са ходели и боси, но днес ползват обувки, нали... Някога са умирали от много болести, но днес могат да идат на лекар и да се излекуват, нали...  Важното е обаче да осъзнаеш, че нещо не е здраво, за да потърсиш все пак промяната.

Агресията ли е най-големият бич в наши дни – агресията между хората въобще, или нещо друго, как мислите?

Агресията не е бич. И никога не е била. Агресията е естествена част от човешката природа. Агресия означава движение, живот. Проблем са болните форми на агресия – насилието и садизмът. Обяснявам много за това в книгата. Нека чиитателите го прочетата там, защото са нужни десетки страници, за да го обясня. Освен това, тази болна форма на агресия в човешката история намалява. Някога хората са се клали като животни. Днес убиването на човек от човека вече е стотици пъти по-рядко, отколкото през хилядолетията.

Увеличила се е информацията за болните форми на агресия – садизма и насилието. Днес дори сме бомбандирани с информация от цялото земно кълбо. Това създава усещането за лавина от болна агресия, без всъщност да е така.

Когато не сме на „ти“ със здравата, добронамерена форма на агресия, се стига до онази болна агресивност, която нарочваме и обявяваме за враг.

Разбира се, вярно е и това, че в условия на стрес тя също може да се повиши.