Тогава тя се усмихна. Бях ѝ напомнила, че е най-важният човек за мен и всеки новодошъл в живота ни ще бъде пришълец, докато тя не започне да се чувства комфортно в компанията му.
Децата са супер адаптивни – до толкова, че в следващите няколко месеца осъзнах, че са започнали да си изкарват много по-добре от мен в тази връзка. С прегръдката от добро момче получих мъж, който желае да бъде отглеждан, като тук не визирам само редовно почесване на егото, а битовата матрица.
„Сложи да хапна и преди Сънчо вече съм ти заспал на коляното“
Осъзнах, че с този човек сме превъртели нивата на играта от 1 до 10 без да вземем стъпалата по средата и навикът му да ме включва в резервации за море две години напред беше започнал да ме задушава. Пропукахме се окончателно, когато останах без работа, наложи се да рестартирам живота си изцяло и трите трудни месеца до новото начало започнах да получавам паник атаки.
Единственото, което той можеше да направи, е да остави пари на масата и да подскача като топче за пинг-понг в краката ми в очакване да запълня поредната диаграмка в презентацията на живота му. Излязох от матрицата със солидно количество драма.
Половин година след последната ни среща се сблъскахме на улицата. Казват, че когато се удариш в дърво, трябва да усетиш нещо. Не. Нищо. Разказах на дъщеря си, тя се усмихна, и каза: „Нищо, де, поне аз имах късмет с него.“
Източник: Новите родители
