Сибит описва как Централната санитарна комисия на града дава специална вечеря, посветена на конското – супа от конски бульон с препечен хляб, варено конско със зеле, конски бут à la mode, печен конски хълбок, конско филе и за завършек говеждо и студени конски колбаси. Но конското бледнее в сравнение с това, което се случва с напредъка на обсадата.
В средата на ноември всичко се разпределя на дажби. Парижани имат право на 100 грама месо на ден. Под „месо“ властите имат предвид говеждо, конско и осолена риба. Но гражданите постепенно се обръщат към алтернативни източници на калории.
На 12 ноември на пазара се появява нов щанд – на него старателно са аранжирани „няколко големи кучета… няколко големи котки… и дузина плъхове, опънати на една табла.“ Млада жена, хванала за ръка малкото си момиченце, плахо се приближава, за да попита за цената на плъховете.
Хенри Маркайм, друг хроникьор на обсадата, свидетелства: „кучешкото е нелош заместител на овнешкото“, а „котешкото, както цял свят знае, често се яде вместо заешко“. Богатите от друга страна, „се гощаваха с техните пастети от плъхове“. Плъховете се оказват скъпи. Сибит си спомня, че котешкото и кучешкото са стрували между 20 и 40 цента на килограм, но един „охранен плъх“ струвал 50.
В края на ноември затварят повечето известни кафета и ресторанти в Париж, много от които са заместени от държавни столови, където по-бедните парижани да могат да хапнат нещо.
Сибит споделя, че коледната му вечеря се състояла от „печено конско месо, малка чинийка картофи, отличен бял хляб и много вино“, докато през главата му минавала виновната мисъл как хората от работническата класа се редят на опашка за рядка супа от конски кости.
Но през същата нощ в един от малкото все още работещи ресторанти се случва доста по-различен пир.
