Понеже споменах за ресторанта на Еврейския дом, не мога да подмина невероятните кебапчета от агнешко месо, които се сервираха само там. Управител на ресторанта беше бай Яко. В този ресторант можеше да хапнете

прочутите печени яйца,

прекрасно мезе за ракийка или водка. Високо качество, ниски цени и уютна обстановка можехте да намерите само в този клуб-ресторант, но само 3 дни в седмицата - сряда, събота и неделя.

През втората половина на 50-те години любима кафе-сладкарница на софиянци стана „Кристал“, под сградата на Министерския съвет (тогава Министерство на тежката промишленост). Беше просторна, луксозно обзаведена, вътре свиреше дамски камерен оркестър. Комфортни кресла и масивни маси привличаха елита на софийската младеж. Именно тук за пръв път в София, а може би и в България се появи тъй нареченият джубокс - машина за музика. Пускахме монети, избирахме по списъка песента, която искахме да чуем - и готово. Тук именно слушахме „Бона сера, синьорина“, „Тути фрути“, „Даяна“ - хитовете на 50-те и 60-те години. Оттук някои с „конски опашки“ или с „ямурлуци“ тръгнаха към дунавските острови за „хулиганство“. За прическа или палто, напомнящо униформата на Ботевите четници, да те въдворят в концентрационен лагер?!? За вярване ли е? И то в средата на 20. век!!! Не е за вярване, но е абсолютна истина.

На бул. „Стамболийски“, срещу еврейската банка „Геула” („Успех”), имаше малка сладкарничка с три маси. Казваше се „Марсилия“. Правеха изключително вкусен ванилов сладолед, който конкурираше сладоледа на „Белите карамфили“.

В София се ходеше на ресторант по-скоро за забавление,

отколкото за хранене. Затова в хубавите ресторанти имаше жива музика и можеше да се потанцува. Свиреха добри музиканти, танга, румба, валс от време на време, блусове, инглиш валс. Общо взето, това се танцуваше. Най-много се променяха стъпките на румбата. Освен класическите на мода излизаха ту единичните стъпки, ту двойните. Правехме и „влакчета“, много двойки един зад друг или по-скоро един до друг, танцуващи румба с двойните стъпки. Две стъпки наляво, две надясно.

Но имаше и ресторанти с много хубава кухня, в които беше трудно да се намери маса, макар че нямаше оркестър и не се танцуваше. Такъв беше „Червено знаме“. Намираше се на ъгъла на „Витошка“ и „Кърниградска“. Беше на два етажа.

В този ресторант обядвах за последен път като ерген на 2 януари 1961 г. Само 4 часа по-късно неочаквано се оказах женен. И вече 50 години си спомням за необикновения вкус на шницела по милански, който си бях поръчал в този фатален ден. Сега вече това ястие го няма в менютата на софийските ресторанти, но ние със съпругата ми си го спомняме често.

В края на 50-те и началото на 60-те години като учащи се в Алма матер често ходехме в

емблематичното студентско заведение „Грозд“.

Разположено на прекрасно място на бул. „Руски“, срещу Паметника на Съветската армия и в непосредствена близост до университета, през деня заведението беше на студентите, имащи „прозорец“ в дневната си програма или доброволно пропуснали някоя лекция.

Тук ще си позволя да разширя малко темата. Тъй като вече споменах, че ходенето на ресторант за софиянци беше по-скоро забавление, искам да ви разкажа и за други забавления.

Освен в ресторантите младите софиянци можеха да се забавляват и на тъй наречените танцови забави. Нещо като съвременните дискотеки, но коренно отличаващи се по форма и съдържание.

Танцовите забави бяха два вида. Организирани от дадена организация, училище, читалище и др. С ограничен достъп за външни лица. Други пък бяха отворени за свободно посещение срещу заплащане на входна такса. Тя не беше голяма и всеки можеше да си я позволи. Често организаторите наемаха зала и оркестър и печелеха пари. Съгласно съвременната терминология беше бизнес.

Такива забави се организираха

в салона на „Алианс франсез”, на „Учителската каса“, в ресторант „Аризона“

на ул. „Денкоглу“, в салона на училище „Любчо Баръмов“ - на ул. „Кирил и Методий“ и „Отец Паисий“, на бул. „Дондуков“ в салона на „графиците“, сега Битов комбинат, и други. Бяха в събота вечер и много често в неделя следобед. Обикновено свиреше малък оркестър - барабани, акордеон, кларнет или саксофон, тромпет, китара, понякога цигулка. Младежите ходеха с познати момичета или с приятели, разчитайки на момичета, които отиваха сами. Свалката ставаше на място. Понякога връзката приключваше с края на танцовата забава, но се случваше и да продължи по-дълго, ако двете страни намираха съвместните забавления за интересни.