През живота си човек чува много определения за себе си от най-ранна възраст. На тази основа гради представата за себе си, постоянно се оглежда повече или по-малко в другите, сравнява се, търси се.

Ако вижда бутилката полупразна или полупълна, знае, че е песимист или оптимист. Като деца имаме частична идея за силните и слабите си страни в зависимост от реакциите или думите на родителите и това, което чуваме в училище. Постепенно с разширяването на кръга хора, с които общуваме, откриваме нови неща за себе си. Започваме да изграждаме някои твърди представи и да се сърдим, ако не ни възприемат в съответствие с тях.

В любимата тийнейджърска възраст

сме особено склонни да провокираме и да експериментираме и със себе си, и с околните. Да открием как бихме се почувствали или какво ще стане в различни ситуации, от различни постъпки. Взираме се в огледалото като традиционния режисьорски похват в търсене на себе си.

Около 20 имаме бегло-ясна представа какви сме, какво очакваме от живота, какви хора искаме да ни бъдат приятели, какъв партньор търсим. По-склонни сме спрямо собствената си оценка да имаме претенции да ни приемат както искаме. Това е добре, ако самите ние се оценяваме добре.

Основният проблем е, когато не смятаме, че заслужаваме.

Когато мислим, че другите ни превъзхождат – и по външност, и по качества. Съвсем логично се държим в съответствие с представата за себе си – очакваме да ни отхвърлят, да не ни харесат. Избягваме да влагаме надежди или да преследваме желанията и целите си, защото не смятаме, че имаме ресурсите за тях. И че не сме достатъчно готини, за да бъдем щастливи.

Добрата или правилната самооценка също не е гаранция за трайност. Въпреки че е относително стабилна, тя е устойчива само на ниво мисли. На ниво чувства 

всеки неуспех, провал, липса на обратна връзка ни вкарва в черната дупка

на съмненията в себе си за различен период в зависимост от случката и ситуацията.

Имам купчина дипломи на стената и добри приятели. В работата ме ценят. В личен план обаче не мога да задържа никого. Защо някак си не ми помагат думите на колегите и приятелите, че съм млада, умна, красива и животът е пред мен? На преден план излиза единствено усещането, че не се справям, не мога да намеря сродна душа и никой не ме обича.