Най-големият ми проблем е, че винаги се фокусирам върху бъдещето, а не живея в настоящето. Затова въобще не бе изненадващо, че когато баща ми умря, моят дълготраен отклик към скръбта не бе по-различен от това.
Плаках цяла седмица, след като почина. Плаках заедно с всички останали на погребението. Вероятно с това скръбта би трябвало да приключи, нали?
Когато погребението приключи и хората напуснаха дома ни, подхванах живота си от момента преди неговата смърт.
Избягвах да живея в настоящето, защото то бе прекалено болезнено. Същевременно се опитвах да убедя останалата част от света, че съм силна жена, която се бори със своята болка. Фокусирах се върху това да вляза в колеж и да върша всички онези неща, които баща ми би очаквал от мен.
Това работеше до четвъртата ми година в колежа. Бях в списъка на декана, щях да бъда призната за своите постижения, завършването бе буквално зад ъгъла.
Тогава моят приятел ми предложи брак.
Въобще не очаквах, че ще стори това с годежния пръстен на майка ми – същият, който баща ми й бе купил, с който й бе предложил брак. Сега върху пръста ми блестеше спомен за баща ми всеки ден – спомен, който нямаше как да игнорирам.
Въпреки че бе един от най-щастливите мигове в живота ми, сгодяването извади на преден план цялата тъга, която бях заровила. При това с такава ярост, че се почувстваш така, сякаш отново е денят на неговата смърт отново е настъпил. Не можех да изтичам вкъщи и да кажа на татко щастливите новини. Той нямаше да може да ме отведе до олтара.
Осъзнах колко много съм се самозалъгвала. Не бях приключила да скърбя, защото въобще не бях започвала. Бях се фокусирала върху ролята на възрастен човек в къщата толкова много, че не си бях дала шанса да се почувствам гневна, да изпитам ненавист, да се депресирам или да приема случилото се и да продължа напред.
