Знам, че не съм перфектната майка, но съм майка, която умее да се извинява. Тази седмица нарекох детето си „пикльо“.
Никога преди това не му бях лепвала етикети дори на шега
Но той смаза търпението ми жълтата думичка просто излетя от устата ми.
Ето какво се случи: влязох в спалнята, за да видя, че за пореден път е свали всички възглавници от леглото, за да си направи удобен батут за скачане на пода. Молила съм го да не обръща стаята на спортна площадка по този начин пет милиона пъти. Не искам да виждам възглавниците си като парцал за пода, нито как едно детско дупе с удоволствие ги задушава с тежестта си. Наречете му скука на кука, но за мен е неписан закон да си легна върху чисти възглавници и да ги намирам там, където им е мястото и съм ги оставила на сутринта. Синът ми има над 10 възглавници в своята стая и със сигурност може да плува сред тях, ако реши, а аз съм ок, само да не припарва на моя територия.
Той е наясно с това. Не съм от „защото така казах“ майките.
Той има свободата да пита защо не позволявам дадена щуротия
И аз търпеливо излагам пълен набор от причини, заради които налагам забрана. Сега, когато съм спокойна и децата не са нанесли някакви поражения по къщата, си давам сметка, че този куп с възглавници е незначителен. Че синът ми е бил просто дете, на което му се скача. Самоконтролът му куца, защото мозъкът му още не е доразвил това качество и за него всичко е игра. Знам това.
Но никога преди не си бях изпускала нервите така, както когато влязох в стаята си и видях войната на възглавниците в краката си. Всички сме си вкъщи заради карантината от коронавируса и признавам, че не съм в добра форма. Викнах му „Помолих те да не правиш това милион пъти! Знаеш, че ме разстройва! Такъв пикльо си!“.
Моментално съжалих. Гади ми се от изреченото, дори докато го пиша. В седемте ми години като майка никога не бях обиждала детето си. Никога.
До сега.
