Един ден се прибрах у дома и заварих жена си да слага масата за вечеря. Взех ръката ѝ и ѝ казах:

- Трябва да си поговорим.

Тя седна и започна спокойно да се храни. Видях болка в очите ѝ. Бързах и не знаех какво да кажа, но бях длъжен да ѝ съобщя намеренията си.

− Искам развод – започнах спокойно.

Моите думи обаче не я подразниха. Вместо това тя просто ме попита:

− Защо?

Не ѝ отговорих и това я натъжи. Моето сърце вече принадлежеше на Надя. Аз вече не обичах жена си. Просто я съжалявах.

На следващия ден се върнах у дома много късно. Жена ми пишеше нещо на масата. Не ѝ обърнах внимание, дори не вечерях, а просто си легнах и заспах на мига, защото бях изморен след изпълнения с емоции и събития ден с Надя.

На сутринта тя представи своите условия за развода: не искаше нищо от мене, но молеше за отсрочка от месец до развода. Искаше през този месец да положим всички усилия, за да водим максимално нормален живот. Причините, които посочи, бяха съвсем обикновени и резонни: нашият син имаше изпити след месец и тя не искаше да наруши неговата подготовка с нашия бракоразводен процес. Това ме устройваше. Но имаше и още една молба – тя искаше да си припомня за началото на нашите семейни отношения, за това как я носех на ръце в деня на сватбата ни. Искаше в продължение на месец всяка сутрин да я нося на ръце от спалнята до входната врата. Помислих, че си е загубила ума, но за да направя последни дни търпими, се съгласих.

Аз не бях близък с жена си, което още веднъж подсилваше моето намерение за развод. Ето защо още първия ден, когато започнах да я нося на ръце, се чувствахме изключително неловко. Нашият син обаче ни пляскаше и се смееше: 

− Татко държи мама на ръце!

Думите му прободоха сърцето ми. След като пренесох съпругата си от спалнята до входната врата, тя ме погледна право в очите и ми каза тихичко: 

− Не споменавай на сина ни за развода.

Кимнах. Болка изпълни душата ми. Пуснах я на прага, тя ми обърна гръб и се тръгна към автобусната спирка...

Един по един дните отминаваха и аз продължавах да спазвам общеанието си.

Една сутрин нашият син влезе внезапно в спалнята ни и каза, че е време да изнеса майка му на ръце. За него този момент се бе превърнал в един от най-хубавите мигове в деня му. Жена ми кимна на сина ни, за да дойде по-близо, и силно го прегърна. Обърнах се на другата страна, защото се боях да не размисля в тази последна минута. След това я взех на ръце и я пренесох от спалнята до антрето. Нейната ръка обгърна врата ми меко и естествено. Аз държах тялото ѝ плътно. Беше точно както в деня на нашата сватба. Но нейното доста по-леко тегло ме натъжаваше.

Последния ден, когато я държах в своите ръце, едно отдавна забравено вълнение изпълваше цялото ми тяло. Казах ѝ, че не съм предполагал, че това, което ни е липсвало в нашите отношения, е близостта. Тя не отговори нищо.

Този ден жена ми не отиде на работа.