Ще преброя бавно до десет. Едно... Когато свърша, мнението ви за хипнозата ще е малко по-различно от сега. Две... Тялото ви се отпуска и преминава в приятен транс. Три... Страничните влияния изчезват и вие чувате само моя глас. Четири... Когато кажа ДЕСЕТ, тонусът ви ще се върне, в тялото ви ще се влеят нови сили, вие ще отгърнете следващата страница... В мозъка ви ще е закодирана нова информация... Отпуснете се... Пет...
Ще ви призная нещо. Аз съм скептик.
Когато до ушите ми стигне думата “хипноза”, добре тренираният ми традиционен мозък услужливо подава един *.jpg с образ на маниакално втренчен пред себе си чичо с фокуснически цилиндър, воландовски вежди и несериозно поклащащ се джобен часовник в ръката. До главата на чичото има балонче с надпис “Подчини волята си! Ти не си човек, ти си магаре! Вярвай ми”.
Е, след този глупав имидж нищо чудно, че подхвърлената от един от колегите ми идея, че хипнозата е наука, ме накара да си помисля “Да, бе... Нали бяхме сериозни хора? Дай нататък...”. После се съгласих да пиша за това с гъдела, че ще разоблича старомодния мистичен тренд и ще спечеля още една точка за “истинската наука”. След това се хвърлих в проучвания, които включваха импровизиран аматьорски сеанс, в който почти успях да убедя моя приятелка да не пуши, само дето и двете избухнахме в неудържим смях, излязохме от “транса” и се метнахме към цигарите. И накрая стигнах до най-новите, “истински научни” изследвания на тази практика, които включват лаборатории, високотехнологични скенери и електроенцефалограми.
Жестокостта ми се сломи – истинската наука вярва в хипнозата. Не само че вярва, а дори я използва. И макар че остават много неизвестни, едно е сигурно – големият хикс в нашия организъм, мозъкът, реагира напълно реално на транса – понякога със зашеметяващи резултати.
Една доза
За да не бъда голословна, реших сама да мина по тоя път и отидох да ме хипнотизират. Записах си час при Калин Цанов – председател на Българската асоциация по хипноза, и в уречения ден се представих в уютния му кабинет в квартал „Лозенец”.
Веднага да кажа, че очаквах нещо страшно – граф Дракула например, но ме посрещна мил млад мъж със спокоен глас и джинси и ме настани на кожено канапе в приятна светла стая. Признавам със срам, че бях по-нервна, отколкото предполагаше анонсът ми като сериозна журналистка, но г-н Калин не се трогна от препотената ми физиономия и ме предразположи със спокоен разговор за незначителни неща. Кой да знае, че в това време е тествал податливостта ми – проверявал дали ще повтарям движенията му, дали ще се съгласявам с твърденията му, дали ще съм комуникативна. Е, човек винаги минава изпита по-добре, когато не знае за него.
