И така, започнах по едно време да усещам (бях подготвена и чела), че гласът му се забавя. Сложи ме на директорски стол с висока облегалка и ми предложи да се отпусна. Позата му копираше моята. Без да ме насилва или командва, той предлагаше и убеждаваше, абе направо си ме изкушаваше да затворя очи и да се почувствам добре. Сторих го.
За да мога да опиша преживяването, зададе предложение, че ще си спомням всичко, което става с мен, след края на сеанса. Гласът му започна да ме спуска все по-надолу и по-надолу, все по-навътре в транса. Клюмнах. Проклетото ми съзнание обаче тиктакаше и се опитваше само да ме прати в състояние, за което, признавам, не знаех нищо.
В един момент обаче той някак ме издебна и усетих, сякаш се наблюдавам отстрани, как спя, че главата ми бавно и напълно несъзнателно започва да се отпуска назад. Пренесох се на прекрасно място – някаква гръцка планина, помня, с много храсти, небе и слънце. Тъй като лекувахме стреса ми, Калин ми предложи да видя пред себе си празна чанта – черна лекарска чанта се материализира в съзнанието ми – и да я напълня с всички гадости, които са се натрупали в тялото и душата ми. Усетих невероятно облекчение и неволно се усмихнах. После седях на ръба на бездънна пропаст и трябваше да хвърля в нея чантата и да я загубя завинаги. Усещането бе толкова хубаво, че ми се щеше Калин да замълчи и да ме остави да се наслаждавам на свободата и слънцето. Не би. Той ме помоли да започна да дишам дълбоко, съсредоточавайки се върху вдишването.
Виж още: Калин Цанов: Всеки ми показва своя личен път към транса
Постепенно отворих очи. Това определено беше най-странният момент – гледах стаята около себе си, но сякаш не бях съвсем в нея, сякаш бях страничен наблюдател. Едва мръднах пръстите на ръцете си. И това ми било лек транс...
Сигурно съм гледала доста глупаво, защото, когато излязох навън, продължавах да се чувствам отнесена и много щастлива и съседите ми сигурно са си задали не един и два въпроса относно идиотската усмивка, която не можех да сваля от лицето си. Ефектът не се различаваше много от две чашки хубаво уиски (на мен толкова ми трябва) и ме носеше към леглото, лека и доволна. Един здрав сън по-късно, лекото опиянение отмина и сега, няколко седмици след това, съм със сигурност един по-спокоен човек.
Но вековният скепсис към хипнозата е упорит и вероятно води началото си от
нейното бомбастично зараждане. Историята е следната: през 1774 г. виенският лекар и астролог Франц Месмер измисля концепцията за “животинския магнетизъм” – не в смисъла на неустоим сексапил, който влагаме днес, а обозначаваща мистичен “магнетичен флуид”, който циркулира в телата на “одушевените същества”. Той може да се предава на други хора посредством внушение, като извършва в организма им целебни действия. Месмер смятал, че в собственото му тяло има особено висока концентрация на животински магнетизъм и това заедно с познанията му по медицина му позволява и дори морално го задължава да лекува хората с него. Опитът му да върне зрението на 18-годишната австрийска композиторка и пианистка Мария Терезия фон Парадиз обаче се проваля с гръм и трясък и Месмер е прокуден от столицата. Без особени колебания той я заменя с Париж, където ориентира практиката си към богатите и скучаещи светски съпруги (паралелът със Зигмунд Фройд се натрапва веднага), които го правят истинска звезда на европейската сцена. Оттогава датира и клишето, което виждам всеки път, когато мисля за хипноза – Месмер организирал скандални публични групови сеанси, наречени baquet, в които инсталирал в помещението съд, висок около метър (baquet), около който можело да се настанят 20 души. В бакета имало дупки, съответстващи на броя на участниците в сеанса, от които излизали железни прътове, които се допирали до болните им крайници или органи.
