Феноменът започва на 28 юни и престава на 29 септември, когато раната чудотворно се затваря. На същия ден монахините забелязват, че статуята започва да се “поти” по челото и врата. Година по-късно, на 4 януари 1974 г., изображението започва да плаче. Този феномен продължава на интервали през следващите шест години и осем месеца. Японската Дева плакала точно 101 пъти. Любопитното е, че едновременно с кървенето на статуята сестра Агнес получила стигма на лявата си длан. Преподобният Джон Шоджиро Ито, епископ на град Ниигата, поръчва научно разследване, което се точи осем години. Професорът по правна медицина Сагисака от Университета в Акита потвърждава, че

кръвта, сълзите и потта са без съмнение човешки.

Трябва обаче да се признае, че по това време още не съществуват ДНК тестове, които да успокоят съмненията, че те идват от тялото на някой от служителите на църквата.

Как може да заплаче една статуя, ако не става въпрос за чудо? Италианският учен д-р Луиджи Кастанели дава отговор на този въпрос: “Необходима ви е куха статуя, направена от порест материал като гипс или керамика. Тя трябва да е гланцирана или боядисана с водонепроницаема боя или лак. Ако след това статуята бъде напълнена с течност (например през дупчица в главата), порестият материал ще я абсорбира, но гланцът ще спре изтичането й навън. Ако полировката обаче бъде леко издраскана върху или около очите, от тях ще изтекат подобни на сълзи капчици, които сякаш се материализират от въздуха. Ако кухината зад очите е достатъчно малка, в иконата не остават следи след изтичането на пълнежа. Подложих този трик на проверка и той се оказа изключително сигурен, като смая всички присъстващи”. Същият ефект може да се постигне и

ако в статуята се постави памук, напоен с кръв, вода, масло или други течности.

След като научават това, много търговци даже започват да продават наръчници “Направи си сам плачеща статуя”.

Макар и много често зад измамите с ридаещите статуи да стоят само добри намерения – да се излекува болен човек, да се съберат пари за благородна кауза или просто да се подсили вярата на хората в един материалистичен век, тази практика носи своята доза цинизъм и като цяло не е одобрявана от църквата. Сиатълският пастор Роджър Смит резюмира позицията й така: “Католиците не почитат картини или статуи. Те са само начин да се предаде нещо за Бога, но самите те не са богове”. Много учени отбелязват, че вярата в кървящите и сълзящите изображения изключително

много напомня вярата в спиритуалистични феномени като медиумите

и “разговорите” с отвъдното. Забележителна характеристика на феномена е и че той се появява почти изключително само при католически изображения (през последните години бяха документирани и малък брой случаи с православни икони). Скептиците сочат и към страхотната икономическа възможност, която предлагат такива чудеса - хиляди вярващи са склонни да дадат мило и драго за пътешествие до феномена, за сувенир от мястото или за дарение, което да им осигури изцеление. Каквато и да е причината статуите да плачат обаче, едно е сигурно – те се превърнаха в една от основните „ябълки на раздора” между църквата и научните среди, борещи се за сърцата и умовете на хората.

Елена Панова