„Всички ние сме станали толкова ефективни и такива мениджъри в организацията на семейния живот, че в резултат сме създали причудливия феномен, наречен „сезонно семейство“ - домакинство, в което единият родител е винаги някъде, докато другият гледа децата.
Хубавата страна на това положение е, че децата получават възможността да говорят с единия родител нормално, без риска мама и татко да започнат своите странни разговори, от които автоматически изключват децата.
Лошата страна е, че ако не внимавате, интересите на всички започват да стават толкова разнообразни, че вие едва ли можете да се наречете вече семейство, по-скоро ставате съквартиранти.“ Така смята Либи Първис и в книгата си „Как да не сме идеалното семейство“, издадена у нас от „Обсидиан“, разкрива противоотровата:
„Като хипарка по природа категорично бях против ултрауюта на малките затворени семейства, които вършат всичко заедно и не допускат външни хора. Особено пък ако са и с еднакви пуловери. Исках животът да бъде разнообразен, свободен и основан на комунални принципи. „Колкото повече – толкова по-весело“ - крещях аз и повличах тумби деца към панаири и плажове, пълнех къщата с гости и безгрижно предлагах свободната стая на случайни посетители. Това сякаш облекчаваше напрежението през първите години от брака. Както и самостоятелните почивки – всеки родител изчезваше с някой свой приятел, за да си припомни какъв е бил животът навремето.
Все още върша тези неща, до известна степен, но докато децата непрекъснато растат, все повече се убеждавам, че и родителите, и те имат нужда от порция „комунално“ време, „комунални“ удоволствия, изживени от тях заедно, без външни хора...
Моят съпруг е особено добър във възвръщането на общото семейно време. Аз казвам: „Виж, ако заведеш децата на езерото с лодките, ще мога да поработя...“, при което той ме измерва с поглед и заявява: „Отиваме заедно!“
