Здравните безумия в историята

Наркотици

Една от съществените разлики между нашето време и викторианската епоха се крие в отношението към наркотиците като хероина, морфина, кокаина и канабиса. През 19. век съвременните наркотици са били продавани във всяка аптека като „вълшебно” универсално средство срещу всякакви болежки и недъзи – от детско непослушание до „женска хистерия” и от кашлица до хронична болка.

Най-чудовищна от днешна гледна точка

изглежда безпрецедентната мания по успокояващите средства за малки деца. Направо казано, тези сиропи, прахчета и таблетки са били претъпкани с твърди наркотици.

За илюстрация, в една статия на „Ню Йорк Таймс“ от 1910 г. се изреждат най-често използваните съставки на „детските успокояващи сиропи”. Те включват хлороформ, кодеин, хероин, опиум на прах, канабис и различни форми на морфин - всичките в „конски дози” и често в комбинация. Например всяка унция от популярния „Успокояващ сироп на мисис Уинслоу” е съдържала 65 милиграма морфинов сулфат. За сравнение леталната доза морфин за възрастен човек е 200 милиграма. Иначе казано, в онази епоха загрижените родители са

„лекували” коликите, растежа на първите зъби,

както и нормалните детски кошмари, безпокойства и хиперактивност с дози твърд наркотик, които биха могли да укротят и побесняла горила. Между другото споменатият сироп е спрян от продажба в Обединеното кралство едва през 1930 година.

Историята на твърдите наркотици като фармацевтичен пазарен хит е много дълга и „славна”. Затова ще се ограничим, като добавим още един любопитен момент от нея. През 1898 г. една от големите германски фармацевтични компании пуска на пазара

ново, изключително ефикасно средство против кашлица. Веществото се нарича диацетилморфин, а търговското му име е Heroin. Най-интригуващото в цялата история е, че лекарството е било рекламирано като заместител на морфина, който не предизвиква наркотична зависимост. Това, при положение че от фармакологична гледна точка диацетилморфинът представлява по-силна и бързодействаща форма на морфин, която и до днес се използва в медицината като аналгетик. Това недоразумение обаче не изглежда толкова безпрецедентно, ако имаме предвид, че кокаинът е бил пуснат по аптеките през 1879 г. като средство за лечение на морфинова зависимост.

Лоботомия

В историята на човечеството е имало няколко десетилетия, през които механичното повреждане на човешкия мозък е било смятано за легитимен терапевтичен метод. Именно това е ненаучното описание на инвазивната хирургическа процедура, известна като „лоботомия”.

Разработена от португалския медик Антонио Егаш Муниш през 1935 г., лоботомията представлява

хирургическо откъсване на т.нар. префронтален кортекс

(най-предната част на мозъка) от останалата част на мозъка. Муниш открил, че процедурата укротява някои психотични пациенти като своеобразно „даване на късо”. За този свой принос уважаваният невролог получава Нобеловата награда за медицина през 1949 година.

Трябва да кажем, че опасностите от лоботомията са донякъде очевидни и за хора без медицинско образование. Достатъчно е да споменем, че префронталният кортекс е отговорен за вземането на решения, планирането, изразяването на индивидуалност и социалното поведение – основните неща, които ни правят хора и личности. Един от учениците на Муниш, американският лекар Уолтър Фрийман, става толкова яростен привърженик на лоботомията, че започва мащабна кампания за нейното популяризиране. Нещо повече, Фрийман е недоволен от сложните хирургически процедури, предписани от Муниш, и изобретява опростена техника, станала печално известна като „лоботомия с шило за лед”. За да не губи време в „подробности”,

целеустременият доктор забивал шило над окото на пациента, почуквал с чукче, за да достигне мозъка, след това раздвижвал инструмента, изваждал го и повтарял процедурата над другото око. При това често вместо анестезия бил прилаган електрошок, с който пациентите били поставяни в безсъзнание.

Да се каже, че Фрийман е стигнал твърде далеч с лоботомията, би било огромно омаловажаване на неговата дейност. Докторът започнал да извършва лоботомия „на конвейер”, преминавайки с шилото и чукчето от един пациент на друг. При това карал асистентите си да засичат времето, за което поставял нови скоростни рекорди. „Доктор Лоботомия” се сдобил с много последователи в медицинското съсловие по света. Процедурата се разпространила светкавично, защото била проста, а и защото по това време нямало много други възможности за третиране на пациенти със сериозни душевни заболявания. Проблемът е, че Фрийман и неговите последователи започнали да прилагат лоботомия за какво ли не, включително за невроза, тревожност, депресия и дори за „криминални наклонности”.