Онзи ден изнасях лекция. Аудиторията беше специална – учители, директори на училища, хора, които работят в образованието. Говорехме върху теми, свързани с общуването. Участниците се включваха в дискусията и задаваха интригуващи въпроси. В края, когато успяхме да установим силна връзка „и да се разбираме перфектно“, въпросите започнаха да стават по-лични.
– Как да се справя с майка си? – попита една жена на първия ред.
Тя очевидно беше притеснена. Когато я помолих да изясни ситуацията, тя разказа, как майка ѝ винаги се е опитвала да я контролира, което я е карало да страда силно. „Нейните правила бяха най-правилните, винаги знаеше какво е най-добро за мен. Лишаваше ме от правото на собствено мнение и ми натякваше всеки път, когато направя нещо погрешно.“ Наскоро това отношение се е прехвърлило от дъщерята към нейната внучка. Историята се повтаряла „Гледам я как кара дъщеря ми да яде, да си пише домашните, да носи дебели чорапогащници и просто замръзвам. Чувствам се сякаш отново съм приклещена. Искам да предпазя дъщеря си от това. Много пъти порицавах майка ми. Тя се възмущава от мен, но продължава да го прави.“
– Какво имате предвид под „порицаване“?
– Ами, говорих с нея много пъти, без да крия емоциите си, разбира се. Когато бях особено ядосана, ѝ казвах „Мамо, спри! Ще се справим и без твоята помощ. Тя е достатъчно голяма, за да се справи сама.“
Или, „Мамо, дойде ми до гуша от твоите инструкции. Ти ме караше да страдам. Сега правиш същото и с дъщеря ми!“ Това е, което казвах, понякога дори крещях. Тя затръшваше вратата и не идваше за няколко дни. След това някак си забравяхме за спора, но същата ситуация се повтаряше отново и отново...“
– И какъв е въпросът ви?
– Тук говорим за комуникация. Говорим за това как изразяваме чувствата и мислите, без да нараним себе си и другите. Опитвам се да намеря отговор, но не мога.
