Хора, природно лишени от чувство за хумор, обожават да разказват анекдоти. Шофьори, които едва успяват да държат автомобила в своята половина от пътя, умират да поучават другите как да карат. Шефове, които няма елементарна, базова представа за сферата, в която работят, най обичат да извикат някой специалист на килимчето и да го нахокат за нещо, което изобщо не разбират. Но защо, защо всички тези хора са потресаващо некомпетентни и не го забелязват?
Всичко това се случва по силата на т.нар. ефект на Дънинг-Крюгер – двама психолози от Университета в Корнел, които посвещават специално проучване на този феномен. С две думи, хората, "поразени" от ефекта на Дънинг – Крюгер по правило имат нисък интелект, скромно ниво на квалификация и тесен кръгозор. Белязани от тази комбинация, те просто не могат да проумеят, че решенията, които вземат са грешни, а талантите, които си въобразяват че притежават, са неправдоподобни. Ето защо убедено вярват в правотата на всички свои действия и говорят от позицията на висша инстанция. С времето това светоусещане придобива характер на психологическа защита: ограниченият човек започва да брани със зъби и нокти своето виждане за ситуацията, защото само ако допусне мисълта, че може и да не е прав, започва да се чувства застрашен от по-талантливите хора.
В същото време, при талантливите се наблюдава точно обратният случай: те много добре разбират колко са сложни законите на реалността, колко огромно е полето на знания, които в перспектива подлежат на овладяване – тази мъдра толерантност в крайна сметка обаче води до занижаване на самооценката за собствените им способности и подценяване на мястото, което заслужават в обществото.
„Аз знам, че нищо не знам”, повтарял мъдрецът Сократ, който водел повече от скромен живот и постоянно бил подложен на нападките на глупци, уверени в собствените си способност. Способен ли е някой от ограничените хора да направи такова признание?!
Eфектът на невежеството, облечено в самочувствие бил теоретически предсказан, а след това и експериментално потвърден още през 1999 година от специалистите по психология Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер. За теоретична основа на хипотезата си те използвали наблюденията на велики учени и философи. Самият Дънинг цитира две от тях: „Невежеството по-често ражда увереност, отколкото знание” на Чарлз Дарвин и „Едно от неприятните свойства на нашето време се състои в това, че тези, които изпитват увереност, са глупави, а тези, които притежават въображение и мисъл, са изпълнени със съмнение и нерешителност”, на Бертран Ръсел.
А практически източник на вдъхновение да проверят експериментално теорията си станало куриозно престъпление. Двамата учени били провокирани от удивителната самоувереност на обирджия – МакАртур Уилър, който ограбил две банки една след друга, като преди това намазал лицето си с лимонов сок, защото прочел някъде, че лимоновият сок се използва като невидимо мастило и, следователно, камерите няма да „видят” и запишат лицето му. Психолозите били силно впечатлени от дълбоката некомпетентност на престъпника, който дори не се опитал да провери предварително дали е вярна представата му за прикритие, макар че обратното означавало дълги години затвор.
Така се стигнало и до експеримента, въз основа на който формулирали и своята теория за некомпетентността. Събрали в една зала представители на различни сфери на дейност, но със съвършено различни нива на реални знания и ги помолилил да попълнят анкета, в която участниците трябвало да отбележат сами нивото си на компетентност в сферата, в която работят. След това участниците били подложени на редица тестове, които измерили реалното им ниво на компетентност.
Получила се несъвършена, но достатъчно красноречива парабола: в лявата част, където били събрани най-некомпетентните участници в експеримента, тя достигнала абсолютен апогей на стопроцентова увереност в собствените знания, способности и умения. След това кривата рязко се понижава в зоната, където е преобладаващото мнозинство от хората, добре владеещи професията си в действителност, но със занижена самооценка за своя опит и умения. Към края, кривата отново се покачва – там, където са най-добрите от добрите, доказаните експерти, които добре знаят, че разбират и могат повече от добрите професионалисти. Но дори и техните резултати достигат едва две трети от пика на пълните профани.
Както установили Дънинг и Крюгер, профаните не само надценяват своята компетентност, но и не са способни да дадат адекватна оценка на специалисти, които имат автентично високо ниво на квалификация в същата област. На всичко отгоре, профаните съвсем искрено не вярвали, че са допуснали грешки в тестовете, измерващи реалните им знния и способности – повечето от тях упорито отстоявали своето мнение, даже след като им било показано къде са сгрешили и грешките им били логично обяснени и мотивирани.
Но, надеждата, че специте могат да прогледнат, все пак остава. Дънинг и Крюгер предложили на самоуверените невежи участници в техния експеримент да преминат специален курс на обучение, където не само усвоявали конкретни компетентностти по упражняваните от тях професии, но и методи, с чиято помощ да измерват сами перодично реалната си компетентност. Повечето от тях поне успели да проумеят, че са живели в заблуда. Не е ясно само как Дънинг и Крюгер са успели да ги убедят, че имат нужда от обучение.
Източник: Мениджър Нюз
