"Завършил" курса в един от големите софийски клубове, занимаващи се с екстремни спортове, завързал нови познанства с готини хора, по странни стечения на обстоятелствата попаднах на "шепа безумци", заели се със задачата да "освобождават" мозъци от оковите на консуматорското ежедневие, в което сме впримчени.
За тези от вас, които не знаят, Боснек се намира на има-няма 30 километра от София. А там е
Духлата - най-дългата пещера в България.
Малко спускане, завой надясно, хоризонтална галерия, забиващи се в коленете малки, остри и мокри камъчета. Това е началото на моето първо голямо ходене в пещера. След няколко метра болката в коленете ми подсказва, че е време за нова стратегия за придвижване - патешко ходене, комбинирано с пълзене тип Spiderman, само дето по пода. Осветлението на групата ни се състои от 3 карбидки и 2 Zoom-чета. Двамата с ел. осветлението бяхме по средата на карбидките... това, което се опитвам да ви кажа, е, че беше много светло. А иначе в пещерата е пълен мрак.
И парадокс - със затворени очи е по-светло, отколкото с отворени.
В първите метри всичко наоколо е кафяво и някак си студено и неприветливо, но колкото повече човек навлиза в Духлата, толкова повече тя го приема и толкова по-уютно и топло става, чувството за принадлежност към Пещерата все повече те завладява... Невъзможно е за мен да пресъздам маршрута, по който минахме, пък и не ми е това целта. Не че не разпитвах при всяка удобна възможност къде сме. Последното нещо, което успя да ми влезе в главата, бяха имената. Движение напред. Трудно е за обикновен човек да поеме и осъзнае всичко, което става около него.
В един момент лазиш по корем, в следващия се катериш, после пък трябва да се спуснеш по кална скала, след малко се завираш с краката напред в цепка от другата страна, на която трябва някак си да не се изръсиш, защото е около 2 метра високо, провираш се през тесняци*, през които каската едва минава, търкаляш се настрани из широките галерии, за да пестиш сили, заклещваш се между две стени и драпаш някак нагоре, пак заклещен се спускаш по отвесен комин, който заплашително криволичи надолу... и после пак отначало.
Тотална свобода. Знам, че звучи абсурдно - свобода под хиляди тонове скала или пък провирайки се в някой тесняк?! Ами къде остана безкрайното синьо небе или пък губещото се в хоризонта море? Свободата е в това да търсиш колкото можеш и колкото искаш. Да джапаш в подземна река, да се спускаш в поредната пропаст, да провериш какво има след криволичещия меандър.
