Но ако се появи фактор, който да ни приклещи в клетката на 168 часа, например, страхът, който изпитваме, ни тласка да направим грандиозни промени в съзнанието и действията си. Когато се изправим лице в лице със смъртта, пренареждаме приоритетите си. Но това, за съжаление, не трае дълго, особено ако опасността премине. Въпросът в заглавието далеч не е позитивен. Но целта му е да ни накара да се замислим и да изведе на повърхността на съзнанието ни нещата, които наистина са най-ценни за нас самите. На мен ми изплуват обаче няколко допълнителни въпроса.

• Ако наистина това са нещата, които бихме искали да направим, какво ни пречи да ги направим сега?
• Какво наистина е ценно за нас и на какво сме способни, за да го постигнем?
• Защо в много случаи можем да си намираме оправдания и да отлагаме нещата, които най-много бихме искали да направим?
Амброуз Редмуун е казал: „Куражът не е липсата на страх, а по- скоро е решението, че нещо е по-важно от страха!"

Нека да видим обаче защо ни е толкова трудно да поемаме рискове за нещата, за които мечтаем, и трябва някакъв външен стимул да ни даде нужната смелост.
Накратко страхът може да бъде дефиниран като чувство на тревожно очакване на бъдещо събитие или преживяване, в случая наближаващата смърт. Именно благодарение на тази емоция ние имаме смелостта да рискуваме и да надскочим и собствените си възможности. Страхът се филтрира от част от мозъка, наречена амигдала, която от своя страна е част от подсъзнанието. Има изследване на няколко пациента с рядко генетично заболяване, наречено синдром на Urbach-Wiethe. При тях е засегнат именно този център. Тези хора не реагират на типични страхови дразнители като паяци, змии, както и при гледане на филми на ужасите. Изследването показва още, че такива хора не са склонни да поемат никакви рискове в своя живот.

Тук идва и въпросът, как страхът може да има и положителна страна. При регистрация на страх в тялото ни се получава прилив на адреналин. Той от своя страна поражда в човека тръпката да разшири възможностите на тялото и на ума си.

„Хората забравят какво сте казали, хората забравят какво сте направили, но хората никога не забравят как сте ги накарали да се чувстват!"- Мая Анджело

Когато човек е изправен пред смъртта обаче последното нещо, за което се сеща, е как е накарал хората, които е срещнал през живота си, да се чувстват. Първото, което му минава през ума, е да се обади на всички, на които държи (приятели, роднини, членовете на семейство) и да им каже колко много ги обича. Едни от най-разпространените отговори на въпроса „Какво бихте направили, ако ви оставаше седмица живот ?" са:
1. Ще прекарам тази седмица със семейството си.
2. Ще кажа на всички скъпи хора в живота си колко много ги обичам.
3. Ще обиколя колкото се може повече мечтани дестинации.
4. Ще направя нещо лудо и екстремно, като да скоча с бънджи или парашут.
5. Бих казал на хората, които не харесвам, какво мисля за тях, за да си отида с чиста съвест.
6. Бих ял любими храни, които сега не си позволявам.
7. Бих прекарал време сред природата.
8. Бих потърсил лек, за да удължа още малко живота си.