Изглежда естествено и логично много от нас да се страхуват и избягват емоции като гняв, тревожност и раздразнение. Някои хора обаче изпитват страх от позитивни чувства като щастието и удовлетворението, а приемането на съчувствието и подкрепата на другите е изключително трудно. Ако те сте отраснали в нестабилна и нездравословна среда, характеризирана от емоционално пренебрегване, заплахи и травми, показването на доверие и изпитването на положителни емоции вероятно за вас е равнозначно на свалянето на гарда и показването на уязвимост.
С други думи, изпитването на радост, задоволство и удовлетворение се превръща в лукс – в рисковано начинание с несигурен успех.
Пречките, провалите и другите източници на стрес от ежедневието ни могат също да допринесат за прекаленото фокусиране върху негативните преживявания и мисли. Предишни изследвания многократно показват, че когато индивидите преживяват период на депресия или тревожност, те имат склонността да обръщат повече внимание на заплашващите стимули от средата си. Същевременно те не успяват да разпознаят, обработят и фокусират върху позитивните стимули, които включват доброжелателни изражения на лицата на непознати хора. Пренебрегването, дори извършено несъзнателно, на позитивните аспекти на живота може да задълбочи негативната нагласа и да окаже неблагоприятно влияние върху междуличностните отношения, които са ключови за оцеляването и преуспяването на човека.
Един от начините, по които можем да следим качеството на връзките ни с останалите и да преценим дали ще бъдем отблъснати или приети, е невербалната комуникация, извършена най-често посредством израженията и мимиките на лицето. Група учени решават да тестват това твърдение като използват няколко изображения, които показват различни емоции, вариращи от състрадание до обвинение.
Те откриват, че колкото по-самокритичен е един човек, толкова по-малко внимание обръща на лицата, изразяващи доброта и съчувствие.
Резултатите от интересното проучване са публикувани в научното онлайн списание PLOS One през февруари 2014 г., а авторите на изследването са Kirsten McEwan, Paul Gilbert, Stephane Dandeneau, Sigrid Lipka, Frances Maratos, Kevin B. Paterson, & Mark Baldwin. Целта на учените е да разгледат подробно как израженията на лицата, показващи състрадание и осъдителност, се обработват от мозъка. Хипотезата на изследователите, която те в крайна сметка потвърждават, се базира на коментари на пациенти, които споделят, че усмивките и дружелюбното поведение на другите понякога е интерпретирано като враждебно – сякаш останалите им се присмиват или ги съжаляват. Също така пациентите съобщават, че изпитват чувство на загуба, поради това че те самите не могат да изпитват положителните емоции.
Травмите в детските години – вероятно обяснение
Съществуват редица причини за обръщането на гръб или противопоставянето на добротата и емпатията, проявени в другите. Често източникът на подобно поведение е наличието на травма в ранното детство, която довежда до проблеми с привързването. Поради това наблюдаването и получаването на съчувствие от останалите води до страдание, тъга и чувство за липса, тъй като ние осъзнаваме, че не можем да се сетим за някого, който ни е давал именно това, когато сме били деца. Джон Боулби – известен психоаналитик и психолог – забелязва, че когато показва доброта и дружелюбност към пациентите си, те често демонстрират уплаха и се отдръпват от него.
Боулби предполага, че когато показваме любезност и съчувствие към другите хора, ние стимулираме така наречената система на привързаността, както и всички емоции и спомени, които се съдържат в нея. Така че ако някой е преживял детство, изпълнено с тормоз или пренебрегване, техните минали негативни преживявания изплуват отново на повърхността на съзнанието всеки път, когато системата на привързаността се активира.
Прекалената самокритика
Много индивиди се страхуват от мисълта да изоставят самокритиката, защото са убедени, че именно тя е отговорна за поддържането на високите стандарти и предотвратяването на грешките. Ако следваме тази логика, непрекъснатото анализиране и преценяване на собствените постъпки може да се възприеме като водеща причина за повече успехи и поддържането на скромността. Същевременно обаче самокритиката кара някои хора да се чувстват сякаш не заслужават съчувствие – че са прекалено несъвършени и ако другите научат този факт, ще спрат да ги харесват. Когато подобен начин на мислене се превърне в преобладаващия модел на разсъждаване и възприемане на света, за мъжете и жените се превръща в невъзможно да разпознаят добротата, емпатията и подкрепата, дори когато са на разположение.
Задълбочаващото се проблемно мислене може да доведе до развитието на редица афективни разстройства като депресия и тревожност. За да се справят с негативната нагласа, породена от прекомерна самокритика, изследователите разработват така наречената "игра на съчувствието", в която се използват множество стимули, представляващи изражения на лица. Целта на упражнението е да помогне на участниците да се фокусират върху положителните емоции и да разпознават по-лесно и бързо емпатията и доброжелателността в другите.
