Напоследък съм тъжна.
Говоря си в края на лятото с един мой бивш ученик. Той е спортен журналист и ми разказва как няма търпение да замине за Лондон, защото има билети за мач. Аз като средностатистическа жена не разбирам много от футбол, но съм чувала, че англичаните имат славата на най-големите хулигани в това отношение – чупят седалки, мятат пиратки, напиват се до безсъзнание (аз лично в столицата у нас съм попадала многократно на футболни агитки на англичани и ирландци, които са в силно нетрезво състояние, пеят песни, поклащайки се дружно прегърнати, подвикват на минувачите и всичко това не изглежда особено патриотично, а направо застрашително). Бързам да изразя загрижеността си и му казвам да внимава, защото сигурно няма да бъде никак безопасно. Дори се опитвам да го разубедя да ходи. Той ме изслушва внимателно (явно не за първи път получава тази реакция, като съобщи, че отива на мач в Англия) и спокойно ми обяснява, че англичаните в собствената си страна изобщо не са тези футболни хулигани, които са познати тук или на други места по света. Там си купуваш билет за мач по един-единствен възможен начин - само с ЕГН. Заставаш с личността си зад проявленията си. Веднъж провиниш ли се – например хвърлиш бомбичка на терена или друго, получаваш ЗАВИНАГИ черен печат и никога повече нямаш право да посещаваш мач на стадион. Получаваш доживотно досие, така да се каже. Без право на обжалване. Англичаните знаят това добре и пазят поведение. Поради тези строги правила той ме увери, че всъщност именно в Англия е едно от най-безопасните и културни места да присъстваш на стадион на футболен мач. Представете си учудването ми! Какво излиза? Правилата определят поведението на хората. Нещо като мексиканска вълна на етикета. Щом го прави този до мен и няма последствия, ще го правя и аз.
Преди известно време слушах някакво радиопредаване, в което бяха поставили темата: „Ако законът намали ограничението за скоростта извън населени места до 80 км/ч, това ще помогне ли за предотвратяване на пътните катастрофи?” Всеобщото мнение на обадилите се слушатели беше, че не, това изобщо няма да повлияе на броя на пътните произшествия, а само ще доведе до наличието на повече нарушители, които няма да си получават заслуженото. Сред обадилите се беше и един младеж, който разказа, че работата му е свързана с коли и пътуване. Поради тази причина често му се налага да шофира в Германия и Англия, където има строги закони за движение по пътищата, които той познава и спазва изключително стриктно (отначало си е патил сериозно – тоест бил е глобяван със сериозни суми) и не си позволява да превиши ограничената скорост. На въпроса какъв шофьор е в България, момчето отговори: „Като другите. Разбира се, че не спазвам ограничението. Защо да го спазвам, като всеки започва да ме изпреварва или да ми свирка, сякаш съм някакъв глупак, че следвам правила. Не е проблемът в цифрата – дали ограничението ще е 90 или 80 км/ч, проблемът е в контрола и липсата на глоби, в чувството за безнаказаност. Лошият пример е заразителен. Никой не следва добрите примери.” Последните думи се забиха като стрели в сърцето ми. Колко тъжно звучи това само? И колко логично…
След като тази простичка истина са я проумели повечето българи, защо не го проумява и властта, така че да създаде някаква система от строги правила и да наложи по-строги (и най-вече действащи) мерки на контрол, изключващи диалог от типа на: „Ами какво ще правим сега?” – „Ще почерпя!” С това темпо скоро ще трябва да черпим, че изобщо оцеляваме по пътищата. След като всички слушаме едни и същи новини за обърнали се автобуси, за шофьори в нетрезво състояние, за птп-та, предизвикани от отнето предимство, от загуба на контрол над превозното средство заради висока скорост и т.н., защо не се вземат мерки? Едва ли на някого мму е приятно да живее в държава, в която съвестният шофьор е глупакът на пътя, когото всички ругаят и освиркват. Като се замисля, това е някаква дълбоко вкоренена схема в психиката ни още от най-ранна възраст. Смотан в училище е този, който е винаги подготвен или който не иска да бяга от час. Като учител съм ставала свидетел на изкуствената промяна на едно дете от добро към лошо само за да угоди на съучениците си и да не му се подиграват. Въпреки всичките ми опити да предотвратя това, детето беше категорично, че дори да си е научило, ще се преструва, че не е, така че да съм предупредена. Ето още едно потвърждение на тъжната равносметка, че лошият пример е заразителен, а добрият – не.
Единствено в паралелната действителност – социалната мрежа, господства един идеален свят на доброто. На привидното добро. Там всеки е участник в състезанието по доброта и се бори за първото място. То не са споделяне на каузи – човешки и животински; то не са патриотични рецитали (копи-пейст от Гугъл по национални празници); то не са призиви за помощ; мъдри сентенции и всякакви мисли, чрез които потребителят желае да се идентифицира – само че наужким, виртуално, а не реално. В последните години информацията сама по себе си вече не означава абсолютно нищо. Хората споделят някакви статии, без да са ги прочели; клипове, без да са ги изгледали – примамени от заглавието или първата картинка. Сама по себе си информацията е обезличена, тя е само средството, чрез което потребителят желае да характеризира себе си, да си създаде имидж един вид, да внуши на другите някакви неща за себе си чрез онова, от които се „интересува” (тоест споделя). Същият този потребител обаче, споделил днес поредния призив за помощ, утре ще си извади телефона, за да снима, докато ограбват някого на улицата.
И ето така тъжно си вървят ръка за ръка два свята, абсурдни един спрямо друг – светът на реалността и светът на виртуалната реалност; светът на доброто и светът на злото; светът на истината и светът на лъжата/фалша/лицемерието. „Два свята. Единият е излишен”, е казал отдавна Смирненски. И макар да е имал предвид съвсем друго, е прав за едно – човек не може да избяга от себе си, от това, което носи у себе си; не е възможно да съществуват хора, които да имат много, редом до хора, които нямат нищо; рано или късно битийният баланс ще си поиска своето и светът ще трябва да се пренареди по нови правила. Когато се премине мярата, идва разрухата. В литературата обикновено това е представено чрез апокалиптична образност, разрушителна, но и съзидателна, защото понякога е необходимо да се срине до основи старото, несправедливото, прогнилото, за да се издигне на негово място нещо чисто и светло. Струва ми се, че е настъпило времето на прекомерните скорости по пътя, на прекомерното равнодушие към другия, на прекомерния фалш, на прекомерните клипове, на прекомерната прекомерност. Нека човек погледне какво носи в душата си и ако то е добро, нека го предаде нататък. Нека проверим възможно ли е и добрите примери да бъдат заразителни – вярвам, че доброто има не по-малка сила да увлича масите след себе си. Да поемем по пътя след Доброто.
Но не бързайте.
Ограничението е 90 км/ч.
Автор: Цветелина Велчева ©
