Това е третият текст от поредицата „Какво ще стане, ако живеем до 140 години“. В предишни материали ви представихме мнението на Обри де Грей - за това как се развива медицината в посока удължаване на човешкия живот - и на Калоян Колев - как ще посрещне икономиката това предизвикателство. Ето и размислите на психолога Маргарита Бакрачева на тема какво ще се случи с човешката психика.

Има ли значение колко години живее човек? Дали планира 70 или 140 – колкото учените вече смятат за възможно в не безкрайно далечно бъдеще?

Хората през хилядолетната история на развитието си са се вълнували от едни и същи въпроси – че животът има край. И какъв е смисълът, при положение че сме крайни същества в материалния свят, които живеят определено време?

През целия жизнен цикъл човек има някакви мотиви, цели и стремежи. Осмисля съществуването си с планове и

организиране на времето, на мечтите си. В търсене и гонене на удоволствия и интереси. В преследване на потребността от създаване на семейство, чувство за принадлежност, кариерно израстване. В идеалните случаи - без да пренебрегва интересите, хобитата, развлеченията, пътуванията, събирането на нова информация.

Когато няма цел, няма посока и остава горчивото усещане от рутинни делници. Безцветно и беземоционално, сухо, сиво. По еднакъв начин и на 20, и на 60 може да се случи човек

да забрави вкусовете, ароматите, да се радва на пясъка и на снега. Естествено, че има възрастова крива, някои универсални особености, които маркират развитието.

До 30 години условно усещането е, че животът е пред теб, че всичко красиво и възнаграждаващо тепърва предстои. Следва платовиден застой, в който животът по своеобразен начин се балансира благодарение на трупаното до момента. След прехвърляне на 50-те все повече мислите се насочват към равносметка, преосмисляне, препланиране и преорганизиране на живота. Основните вълнения са какво съм постигнал и съответно какво съм пропуснал. Какво мога да наваксам за оставащото ми време.

Разбира се, броят години е свързан и с усещането за

повече лично време. Това може да бъде полезно и ползотворно единствено за нас, тези, които сме свикнали с обичайната продължителност на живот. И изведнъж, пускайки вечерните новини, чуваме приятната вест, че ще живеем 140 години. Без да се налага да плащаме за това. И наистина без нищо в замяна.

Разликата е огромна, защото в този случай се променя перспективата и се получава един неочакван и вълшебен подарък.

Изведнъж се отваря възможност да помислим за всички тези неща, които искаме да свършим, но не сме имали време до момента. За всички места, на които искаме да отидем. Надеждата и обещанието за възможности биха били толкова силни, че поне в първоначалната еуфория никой не би се замислил за ангажиментите, които ще останат да ни съпътстват през цялото време. Като необходимост от повече години на работа или подобни тривиални въпроси.

Ако знаем, че разполагаме с бонус 70 години, няма да се притесняваме, че още не сме създали семейство. Или че е късно за още едно дете. Или че няма да успеем да се качим на Еверест. Проблемите, които създават стрес, са свързани с необходимостта от планиране и усещането, че времето е малко и няма да се справим. А има хиляди задачи.

Първото, което правят обикновено хората, е да се откажат от личните си стремежи и желания. Например от това да научат испански. Или бимбалистански. Това изисква време и усилия, каквито не са налични. С още по-голяма лекота се отхвърлят малките всекидневни желания. Поради липса на време. Поради липса на финанси. А най-вече поради това, че в един момент те престават да носят смисъл.

Но ето, предстоят ни 140 години! Моделът ще е същият, няма как да го променим - порастване, съзряване, остаряване. Единствено времевото измерение ще е по-дълго. Промяната би могла да настъпи вследствие на повечето години, които изживяваме в някой от тези етапи. От друга страна,

всяко свободно време отново би било изпълнено със същите задачи. Освен ако нямаме база за сравнение: какво би било, ако нямахме толкова време. Такава база обаче имаме и в момента - ако се замислим за жизнения цикъл на еднодневките.

При по-дълъг живот и съответно повече допуснати и анализирани грешки хората ще разполагат с повече време да преосмислят своето поведение, както и реакциите на близките си. И съответно да се адаптират и променят така, че да направят отношенията си по-добри. Да станат по-толерантни и може би по-настроени да дават, а не главно да получават. Времето помага за преместване на фокуса от стремежа всичко да бъде получено тук и сега.

А колко спомени бихме натрупали! Бихме ли издържали да живеем с тях? Паметта е избирателна. И има значително по-големи възможности от това, което използваме в момента. Принципът е, че няма забравени неща, всичко оставя своя отпечатък някъде. Въпреки това хората проявяват склонност избирателно да си спомнят и да изваждат това, от което има нужда. По този начин сами се съхраняваме. Този модел работи в качествен аспект, независимо от количеството.

Чака ли ни тежко психическо бреме при толкова много години живот? Всъщност

хората с психически проблеми би трябвало да намалеят. Усещането за повече години понижава нивото на стрес. А причините за възникване на психически разстройства, които не са свързани с това, са същите както и в света, който познаваме.

Продължителността на живота или начинът, по който го живеем, всъщност има значение? Може да разполагаме и с 200 години, които да пропилеем и обръщайки се назад, да няма много неща, на които да се усмихваме. Или с които да се гордеем. Обратният вариант – малко, но интензивни години - пък е тъжен.

Отговорът е единствено в това да се наслаждаваме на всеки миг и да извлечем максимума от него. Да успеем във всеки момент да се радваме и на дребните неща, които ни заобикалят, и да мислим за приоритетите и целите, които сме си поставили. Да балансираме между разум и емоции, без да оставяме едното от тях да доминира, за да не се наруши хармонията. Да не забравяме големите цели и планове, но и нежността и красотата на всекидневието. За да се усещаме живи тук и сега и да можем да бъдем себе си. 

И нека си помечтаем за идеалния вариант, в който живеем 140 години и оставаме млади и в разцвета на потенциала си. Би било прекрасно.

Маргарита Бакрачева