Тази статия работи със социологическото понятие за апокалипсис, и донякъде – със свързаните с него катастрофа и криза. Изправени сме пред спешна необходимост от смислообразуващи колективни интерпретации, които да дадат възможност на човечеството да продължи напред достойно. Често се злоупотребява с такива понятия за целите на алармизма и мотивирането на несправедливи и непопулярни мерки и действия. Но тези понятия носят потенциал да разберем какво се случва с човешкия ни свят напоследък. И по-важно, те ни дават възможност да осмислим как да реагираме в така назоваваните социални темпоралности.
Днес трябва да оплакваме тези, които ще умрат утре. И то не само хората, но и животните, и планетата – изпреварващ траур, за да се изправим пред катастрофата, а не да я комодифицираме, както правим днес […] Да изградим транспланетарно движение и автономия – това, което Фуко нарича хетеротопия, джобове [на утопия] в рамките на възможни бъдещи дистопии.
Сречко Хорват, в “Как нормализирахме Апокалипсиса”
Статията е написана в последните шест месеца, започната е веднага след началото на войната в Украйна. Като че ли тогава се сблъскахме колективно със ситуация, която ни доближава опасно до момента на внезапен “край на света”. Може би моментът за осмисляне е пропуснат. Вероятно вече сме се справили с подлежащите преживявания чрез психични защити срещу тази реалност. Механизмите на отричане и изтласкване на болезнени истини са типични за подобни тежки моменти. Вероятно сме мобилизирали обичайната в последните десетилетия патологична заетост като стратегия против тревожността, която би ни накарала да действаме. Наистина ли сме се разминали с апокалипсиса като времепространство? Какво знаем за начините, които ни остават, да бъдем мислещи, чувстващи и преживяващи същества на такива прагове на историята?
Взривоопасното съчетание между войната в Украйна и климатичните промени
Тази война се пресича дълбоко с климатичните промени. Продължаващата водеща употреба на атомна енергия и фосилни горива са особен риск и представляват буквално “буре с барут” за съвременния свят. Войната не само пряко излага на риск климата и планетата по тези линии, но и отговорите на агресията над Украйна засилват регресивните тенденции. Междувременно става все по-ясно, че основните финансови играчи наливат и във войната, и в спъването на действията срещу екологична катастрофа.
Ядрена катастрофа
Бомбардирането на военни бази и енергийна инфраструктура, експлозиите и пожарите; дим, съставен от отровни газове и частици; потопени кораби и бомбардирани пристанища – всичко това води до тежко замърсяване на въздуха, водите и почвите. Това е катастрофално дори и без да отчитаме реалната опасност от ядрено замърсяване: не само руският лидер Путин беляза навлизането в нова ядрена ера, но и атомните електроцентрали в Украйна могат да бъдат използвани по такъв начин или да бъдат случайно засегнати. В началото на август ООН също предупреди за опасностите от надвиснала адрена катастрофа при военните действия в близост до най-мощната в Европа атомна електроцентрала в Украйна.
Изкопаеми горива
“Ал-Джазира” наскоро анализира масивния геополитически интерес на Русия от затоплянето на Арктика. Вестник “Гардиън” също разглежда в дълбочина паралелите между климатичните промени и войната, но от гледна точка на корените и на двете заплахи за човечеството в индустрията на изкопаемите горива. Статията цитира украйнския учен Светлана Краковска, която казва:
“Изгарянето на петрол, газ и въглища води до затопляне и въздействия, към които трябва да се адаптираме. А Русия продава тези ресурси и използва парите за закупуване на оръжия. Другите държави са зависими от тези изкопаеми горива, те не се освобождават от тях. Това е война за изкопаемите горива. Ясно е, че не можем да продължим да живеем по този начин, това ще унищожи нашата цивилизация”.
Фосилната индустрия и интересите ѝ – като двигател на войни, отдавна са обект на прицел в онлайн пространството. Важно е да започне да се говори открито за тази перспектива отвъд геополитическите идеологически манипулации, свързани с идеите за “справедливите и цивилизовани” войни.
Задълбочаване на екологичния хаос
Атаките над околната среда и климата са проблем не само на Русия. Тази тенденция е тясно свързана с начините, по които не само войната на Русия в Украйна, но и отговорът на “Запада” на тази война ускоряват екологичния хаос. Не само непосредствените ефекти, но и в краткосрочен и средносрочен план, войната в Украйна се очаква да доведе до катастрофа за екологичния проект. На първо място, поради очакваното връщане към въглищата в отговор на отказа от руски газ. На второ място, поради “зеления апокалипсис” – дори зелените партии в Европа дезертират от екологичната си мисия и се насочват първостепенно към повече война, с която да спрат войната.
Ролята на основните финансови играчи
Тези тенденции, макар и на пръв поглед парадоксално, имат своите корени и в проблема за секюритизацията на климатичните промени. Все по-влиятелният лидер на мнение Транснационален институт обръща внимание на начините, по които най-големите световни инвеститори “наливат масло в огъня”. Те извличат печалби едновременно от климатичните промени и от милитаризирането на границите. Основните финансови играчи в света поддържат властта си чрез инвестиции в замърсяващи изкопаеми горива, разрушителен агробизнес и силови гранични режими. Нещо повече – Транснационалният институт подчертава, че цялата програма за сигурност в областта на климата е насочена повече към укрепване на военната мощ, отколкото към справяне с нестабилността на климата.
Понятието апокалипсис
Моменти, които сигнализират за потенциални или развиващи се катастрофи от “библейски пропорции”, отговарят на необходимостта, зададена от Джон Хол (2009), от прибягване до понятието апокалипсис. Не за пръв път се налага да преведем понятието за апокалипсис на социален и политически език. Нахлуването в Залива на прасетата в Куба през 1961 — 1962 г. с цел сваляне на режима на Фидел Кастро и атаките над Световния Търговски Център на 11 септември са съвременните примери за подобни времена, в които светът е бил на ръба на унищожение.
Разкриването
Понятието идва от гр. apokalyptein, разкриване. Разкриването в библейския смисъл е разкриване на волята на Бог, на предназначението, на плана – или чрез пророчество, или чрез самото събитие. Дали това не е и разкриване на смисъла, на плана за бъдещето на планетата? Дали такова разкриване не е последният доклад на Междуправителствения панел по климатичните промени към ООН (IPCC), с невъзможността за посрещане на заложените в него времеви рамки? Дали всъщност не е разкриване на смисъла на това “да бъдем хора”?
Може би човечеството, такова каквото е, не е призовано да търсим спасение на планетата? Може би трябва да потърсим начин да посрещнем края по достоен начин като отделни хора и като човечество.
Отвъд религиозните смисли, социолозите и публицистите все по-често се вглеждат в значенията на разкриването като разкриване за нас като хора. Аз самата съм мислила за тази несъзнавана фантазия в контекста на груповите отношения не само при предходната икономическа криза след 2008 г., но и по отношение на действащи лица – активисти и професионалисти в социалната сфера – които постоянно се сблъскват с кризи и катастрофи. В по-късна блог статия включвам тази предиспозиция на колективния ум като едно от базисните допускания на групите, общностите и обществата.
Краят на света такъв, какъвто го познаваме
Друг автор, който говори за феномените на края на света, Стивън О’Лийри (1998), подчертава, че реторичните възможности, които произтичат от формулата на апокалпсиса са многобройни. Например, краят на света “такъв, какъвто го познаваме”. Съответно, социално време, което може да се определи като апокалипсис, се характеризира с екстремен социален и културен кръстопът. Когато се стигне до такъв момент, драматичните събития променят формата на отношенията между много индивиди в един и същи момент в историята.
Тези автори ни обръщат внимание, че животът на планетата, както и на всеки един от нас и хората около нас, все по-очевидно е безкрайно уязвим. Дори още в тяхното време преди 15 – 25 г., преди съвременната социална акселерация да добие такива мащаби, е било изумително как повечето хора съумяват да поставят в своеобразни скоби съответстващата тревожност. Склонни сме да приемаме условията на ежедневния живот за даденост до степен, в която се вкопчваме в “нещата като обикновено”. Преструваме се, че те са устойчиви и непроменими (и не са се променили). Апокалипсисът разбива това преживяване, подчертава Джон Хол. Той е специален момент в социалното време, който прекъсва развиващата се история в хода ѝ.
Разкриването и мобилизацията на човечеството
Възможно е, обнадеждава ни Хол, в такива моменти да се мобилизират хора, които отдавна живеят в апокалиптично социално време. Така, те притежават нужното оборудване за настоящия момент от историята, нужния ментален апарат, с който може да се живее в несигурност във всичките ѝ форми (lack of safety, security and certainty – интересно, че нямаме на български различни думи за тези три форми на сигурност и техните липси). Ако това е вярно, вероятно можем да разчитаме като човечество на света извън Глобалния север/”Запада”, който функционира от векове в редуващи се кризи. Някои дори подчертават, че напоследък той е постигнал някаква относителна стабилност и в много държави – възход. Може би, по-вероятно, можем да се обърнем и към онези хора, които бяха споменати по-горе, че функционират в мисловен режим “апокалипсис сега” – активисити и професионалисти, работещи в сфери на перманентна криза и катастрофа.
С други думи, сериозната закачка на социалните учени за апокалипсис, в настоящия социален момент е опит да не позволяваме историческите срещи с апокалипсиса да ни държат в страхопочитание. Важно е да разглеждаме апокалиптичното директно, във връзка с по-широки социални процеси като изследваме тези, както ги нарича Хол “екстремни събития и техните страстни значения, които ги обгръщат”. Изисква се “удържане и беритба от реколтата на апокалипсиса”, казва той, “абсорбирайки апокалиптични характеристики, които трансформират самото общество”. От такава перспектива е интересно разграничението, и съвпадението, между милениалистки и милениаристки движения (вж. Може ли науката за обществото да ни говори за климата?).
Милениалистките движения са движенията от началото на 21-ви век, особено “Окюпай”, възраждането на анархизма, левите феминистки движения и екологичните движения. Те се характеризират със стремеж към алтернативен начин на живот, основан на мир, грижа, солидарност – основно от страна на милениалите, родените между 1980-те и началото на 21-ви век. Тяхната загриженост за света, и осъзнатото, образовано и информирано търсене и изграждане на възможности за алтернативен свят е мотивирано именно от преживяването на обреченост на хората, другите видове и планетата, които следват от запазването на тенденцията за търсене на безкраен растеж, характерна за капиталистическия строй, който преобладава в света, какъвто го познаваме.
Милениалистките движения, като носители на прогресивните течения на модерността, на пръв поглед имат малко общо с милениаристките движения. Последните са религиозни движения, които са свързани с апокалиптични събития, назовани като такива. Хол споменава за дългосрочен дебат относно условията, при които апокалиптични и други дисидентски религиозни движения се появяват, локализирани върху природни катаклизми, материални (икономически или социални) условия или търсене на духовен смисъл – точно както обаче можем да открием в милениалистките движения.
Хол цитира Ле Гоф (1980), който подчертава нуждата да се обяснят революционни движения като въвличащи и икономическия статус, и статуса на душата. Вероятно в някаква степен религиозността по естествен път е отпаднала в атеистичния ни Западен свят, за да бъде заменена с патоса на ценностите и хората преди печалбите и растежа. Завръщането на духовността под формата на първостепенност на етиката като водещ принцип е може би едно от големите достижения на 21-ви век и сблъсъците му с апокалиптичното.
Между изкупление и оцеляване
В този смисъл, вероятно се оказваме в центъра на апокалиптично социално време, което има потенциал да роди нов свят. Да сме в момент на апокалипсис също означава, че имаме шанса да сме изправени пред “хиляда годишния мир” от пророчествата. Може би дори имаме честта всъщност да наблюдаваме, изследваме и дори инкубираме в някаква степен раждането му. Според психоаналитичните теории за апокалипсиса, това предполага да имаме капацитета да приемем загубата, да траурим и изтъгуваме света, който губим. Това би ни дало шанс и потенциал да оцелеем след него, да се адаптираме, ако оцелеем, и да допринасяме за изграждането на един друг свят. Знаците за това са обнадеждаващи, тъй като все по-често наблюдаваме говорене за спасение чрез промяна на ценностите и отношенията ни, отколкото за физическо. От друга страна, фантазиите за физическо бягство, макар и на малцина, изглеждат по-реалистични, тъй като с това са се заели хората, които държат материалните ресурси на планетата. Изправени сме пред битка между доброто и злото, която приема формата на противопоставяне между пазарните и справедливите решения.
Да задействаме алармата без да звучим алармистки
Тези два режима на реагиране на реални или фантазни катастрофални събития, заложени още в библейската интерпретация – на изкуплението и на оцеляването, са разгледани в психосоциалния анализ на британския учен Пол Хогет (2011). Той счита, че тези две позиции са психична защита в лицето на дълбоко отчаяние и се наблюдават особено ясно именно в сферата на климатичните промени. Според него, това от което истински имаме нужда е реалистична реакция към възможността за климатична катастрофа. А именно, такава, която отчита, че няма как да знаем вероятността да се случи или детайлите как ще се случи. По неговите думи, “как да задействаме алармата без да звучим алармистки” и така да задействаме манийни стратегии, основани на патос.
Пол Хогет се занимава с разликата между научния и активисткия подход към климатичните промени вече близо 15 г. В първата си статия (Хогет, 2009:171) подчертава, че предизвикателството пред учените, активистите и разработващите политики е “как да избегнем Сцила на параноята и Харибда на самоуспокоението”. Особено ценна според него е способността на едно успешно климатично движение да удържа противоречието между съмнение и действие. Това, като психичен и политически репертоар и инструментариум, изисква високо ниво на индивидуална емоционална зрялост или политически толерантно, любопитно и великодушно към дисидентските гледни точки движение. И, както тази статия твърди, изисква се обединяване на усилията и достиженията на различни социални движения. Социалните структури и институции се провалят в удържането на тревожностите ни и справянето с трупащите се неотложни промени. Именно способността ни като общество да яхаме вълните на недоволство вероятно ще се окаже социалният механизъм, който е нужен на нашето време.
Алармизъм срещу самоуспокоение
По-важно за преживяването ни на отчаяние – изправени сме пред необходимостта да разберем и приемем пост-науката; наука, в която “фактите са несигурни, ценностите – спорни, залогът – голям, а решенията – спешни” (Хълм, 2009:78). В търсене на път вън от тази загадка, Хогет разглежда критично разработките на Адорно за философия на отчаянието, които се коренят в трагедията на Втората световна война. Той я противопоставя на традиционното за Западния свят позициониране между алармизъм и самоуспокоение. Така, хората в такива общества нямат стабилно усещане за себе си, на което да се опрат. В резултат, закъснения, проблеми, трудности се преживяват като свръхнатоварващи и заплашващи с катастрофа. Това означава, че не толкова външните, колкото вътрешните ресурси са разрушени или просто липсват.
Краят на науката, такава, каквато я познаваме – като позитивистка, обективна, категорична и прогностична стратегия сам по себе си е възможност. Възможност за различен начин на мислене, който се фокусира повече върху отношенческите и динамични аспекти на явленията, отколкото върху разработването на “моментни снимки” на реалността. Пост-научността ни изправя пред несигурността на незнаенето, но и ни предизвиква да надскочим себе си. Оказваме се в свят, в който от всеки отделен индивид се изисква да се превърне в социален учен и му се предоставят средства за достъп до състоянието на науката и нейните позиции към момента.
Хората на апокалипсиса
Психологът Джон Шумахер, разглеждан от “Филми за действие” (2018), изхожда от подобни на позициите на Адорно наблюдения, за да отговори на въпроса защо не се впускаме в действие в лицето на такава заплаха. Неговият отговор е, че
“това, което сме, никога не е било по-несъвместимо с това, което трябва да бъдем. Това, в което сме се превърнали, е най-голямата заплаха за нас самите и за планетата. Психологически и духовно сме подготвени за катастрофа. Станали сме “твърди”. Ние сме хората на апокалипсиса”.
В статията се казва, че докато все по-задълбочаващата се криза на психичното здраве е общоизвестна, по-малко разбираема е още по-сериозната “криза на личността”. Той я описва като отцепване на чувствата за вина и инфантилизация, които са направили консумиращата публика на 21-ви век до голяма степен “непригодна за демокрация и почти безполезна пред лицето на многобройните извънредни ситуации, които изискват отговорно и добросъвестно гражданство”.
Социалните медии в стил Web 2.0 отварят, но и блокират, пространства, с които всеки гражданин да се превърне в автор. Една такава интерпретация би ни позволила по-обндажедаващ прочит на съвременно медийно пространство като поле за авторство не само на мнения и научни теории, но и на произтичащи от тях граждански позиции. Рисковете от този феномен са очевидни и безкрайно подчертавани и анализирани. Далеч по-малко изследвани и пропагандирани са възможностите, които биха се отворили с пробуждането на повече политически субекти и вливането на качествени автори в морето от текстове и хипер-текстове.
От психологизиране към политизиране
Психологизаторските подходи все по-често са принудени да отстъпят на разбирането на политическата и икономическата динамика. В далеч по-късна статия на Хогет, в съавторство, ученият вече не е толкова фокусиран върху индивидуалните измерения на проблема и признава политическата реалност (Андрюс и Хогет, 2019). Вниманието му се измества към феномена на усещанията на определени прослойки, че планетата и човечеството като че ли са им длъжни. Това води до огорчение у останалите и не просто съпротиви към ангажиране с проблема, но и реален назряващ социален конфликт.
Такива са и последните разсъждения на водещата в сферата на климатичните промени психоаналитичка Сали Уайнтроуб, която смело говори за ексепционализма (изключителнализма) на определени групи и прослойки. Тя дефинира ексепционализма като нарцистичната нагласа, че ако имаш власт и ресурси светът не само ти е длъжен, но и абсолютно всяка постъпка, независимо от мащаба ѝ, може да ти се размине. Междувременно останалият свят, особено новите поколения, все по-често се налага да се изправят срещу травмата и отчаянието от климатичните промени, докато на индивидите се вменява отговорността за климатичните промени. Това води до двойствени послания при комуникацията, които объркват и дори побъркват обикновените хора. Интерпретацията на поведението на елитите при неолиберализма предоставя възможност за търсене на нови решения, които произлизат отдолу нагоре.
Приемайки спешността
От тази позиция, преформулирайки постепенно психологизирането на проблема с алармизма, всъщност трябва да отчетем и какво би означавало да приемем, че проблемът е спешен. Както много ясно обяснява Джейсън Хайкел (2021), ако приемем фактите за изменението на климата, трябва да приемем и радикалните промени, необходими за справяне с него. А това на свой ред означава да се предприемат реални действия за намаляване до абсолютен минимум ползването на изкопаемите горива. Това е индустрия, в която са заложени мощни финансови интереси и възможности да се вкарат пръти в колата на една такава политика, особено ако тя се възприеме навсякъде по света малко или много едновременно.
И това се случи – IPCC обяви проблемa за спешен. Нещо повече, не просто сме принудени да действаме, но и според учените сме единственото поколение, което има шанс да действа с резултат. Приемането на радикалните промени, които са необходими се отнася в особено голяма степен до конфронтирането на фосилната индустрия и въобще на растежа и маркетизацията. Съответно, то изисква и радикална промяна на политическите ни отношенията – със себе си, помежду ни, като общество и като връзка със заобикалящия ни свят и неговите обитатели.
Неслучайно се размива границата между активисти и учени, която доскоро се разглеждаше като антагонистична. Съвсем наскоро повече от 1000 учени от цял свят се приковаха с вериги към вратите на банки, блокираха мостове и окупираха стълбите на правителствени сгради, за да изпратят спешно послание до международната общност: Екологичната криза се ускорява и само “климатична революция” ще бъде достатъчна, за да се предотврати катастрофата. Проблемът все по-ясно се очертава като да не е проблем на индивидите и “народа”: “Световните лидери продължават да разширяват индустрията на изкопаемите горива толкова бързо, колкото могат, но това е безумно”.
За ефективни, ефикасни и справедливи решения
Големият въпрос, обаче, особено за несъстоятелни държави като България, остава каква би била социалната цена. Както пояснява евродепутатът Петър Витанов в интервю миналата година:
“Тук въпросът в Европа е не дали ще се случи, а по какъв начин ще се случи тази промяна и кой ще плати сметката, защото винаги тези икономически трансформации и революции винаги са за сметка на най-бедните. Тази зелена трансформация ще се случи, ама да се случи на една по-справедлива социална цена”.
Изправени сме пред реалното предизвикателство да конструираме отговор на апокалиптичния момент, който – както произлиза от работата на изследователския проект “Разкриване”*, с над 20 мислещи хора, които работят вече няколко месеца над проблемите на комуникацията по климатичните проблеми – позволява “ефективни, ефикасни и справедливи” решения.
Реакцията на протестите на местните жители срещу строежа на вятърен парк в село Ветрино показва, че медийното пространство у нас не е готово за такива разговори. Независимо от съдържанието на този конкретен дебат и правилността на изхода му, преобладаващата реторика е в полза на маркетинговите решения, на капитала и бизнеса, които водят до всерешаваща, всезнаеща и всеможеща иновация. Свидетели сме на разгръщане на идиотизацията на обикновените хора с цел подценяване на техните нужди, интереси и в крайна сметка участието им в разговорите по справянето с климатичните промени като равноправен участник.
За нуждата от мостове между социалните движения
Тази статия разгледа апокалипсиса като социологическо понятие. Дори и – противно на всякакви научни и ежедневни доказателства, да приемем, че сами по себе си климатичните промени не са вероятни като катастрофа, комбинацията между войната в Украйна и заплахите от нея, като качествено нова война, повишават неимоверно тази вероятност.
В последните месеци достигнахме кулминацията на знанието за климатичните промени – от гледна точка и на научните данни, и на това, че имаме ясна и легитимна позиция, че сега е единствената възможност да вземем мерки за обръщане на катастрофалните тенденции, както и че за пръв път в света държава обяви извънредно положение заради климатичните промени.
Сблъскахме се с първата война в Европа от Втората световна война насам, която пряко заплашва с ядрени последствия, унищожение на уникални видове, културно наследство, “изпускане” на вируси от свръхмодерни лаборатории и безпрецедентни за Западния свят военновремеви жестокости.
Но и малко са хората, които ще отрекат, че живеем в безпрецедентна реалност на повишена осъзнатост (или поне информираност) за пресечната точка на още поне три катастрофални знакови събития със сходни ефекти:
1. Продължаващите мутации на Ковид-19 и появата на нови ендемични вируси, вече предсказани в контекста на неограничения растеж, консумеризъм и съпътстващите ги климатични промени;
2. Възход на крайно-десните идеологии като човеконенавистни политики;
3. Задаваща се нова, още по-глобална и по-дълбока продоволствена и финансова криза.
Време е да изоставим индивидуалистичните и психологизаторски подходи, които търсят вината в отделните хора. Време е и да подходим към проблема с климатичните промени като неразривно свързан с други проблеми на нашето време. Нуждата от зрели социални и политически движения изисква и обединението на техните усилия – свързването на екологичните движения с антивоенното движение, и с движенията за човешки и животински права.
Автор: Милена Статев / Климатека
Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя е доктор по социология, социален психолог и процесен консултант. В Климатека я води разбирането, че светът е изграден от взаимосвързани “отворени” системи, към добруването на които трябва да се стремим, за да гарантираме благоденствието на малката система “човек-в-общност-общество-природа-и-вселена”.
В публикацията са използвани материали от:
- Andrews, N. & Hoggett, P. (2019). Facing up to ecological crisis: a psychosocial perspective from climate psychology. In: J. Foster (Ed.) Facing up to climate reality: honesty, disaster and hope. Green House / London Publishing Partnership. pp.155-171.
- Hall, J. (2009) Apocalypse: From Antiquity to the Empire of Modernity, Polity Press
- Hickel, J. (2021) What Would It Look Like If We Treated Climate Change as an Actual Emergency?, Current Affairs, налично онлайн на: https://www.currentaffairs.org/2021/11/what-would-it-look-like-if-we-treated-climate-change-as-an-actual-emergency?fbclid=IwAR2BwTS1Anb9d16-nrb8mYCcgBC48JPRfKPBvCNPvrZG8RbCIdnF8wykSU0
- Hoggett, P. (2011). Climate change and the apocalyptic imagination. Psychoanalysis, Culture & Society, 16(3), 261–275. doi:10.1057/pcs.2011.1
- O’Leary, S. (1998) Arguing the Apocalypse: A Theory of Millennial Rhetoric, Oxford University Press
