Оцелели са над 300 години. И до днес хвърлят сянка в застроена София, между улици и блокове, там, където някога е бил краят на града.

Славейковите дъбове са особен вид забележителност. Въпреки че са напоени с много история, те не са притегателен център за туристи,  непознати са дори за голяма част от софиянци. Но който почита Пенчо Славейков и за когото „Ралица“ и „Кървава песен“ са не само заглавия, веднъж в годината отива там да се поклони на поета.

Градинката с 28-те Славейкови дъба,

която се намира на метри от Семинарията, е една от малкото останали зелени площи в кв. „Лозенец”. Тя е последната оцеляла част от старата дъбова кория на София – Курубаглар. Затова 300-годишните дървета са защитени природни обекти. През 1955 г. в „Държавен вестник”  "Дядо Славейковото място и дъбът на Пенчо Славейков" са обявени за паметник на културата, а 50 години по-късно, през 2005 - за паметник на културата с национално значение.

Семейство Славейкови купува градината, когато след Освобождението, през 1879 г., се премества от Пловдив в София. Тогава теренът е около 10 дка.

Местността става любимо място за разходка на софиянци по онова време.

Под сенките на вековните дървета българският кандидат за Нобелова награда за литература Пенчо Славейков написва най-хубавите си стихотворения. В началото на века, подпирайки се на бастуна си, той често идвал от града, сядал под любимия си дъб и се отдавал на съзерцание.

Именно там е и любимото място на кръга „Мисъл”. Възникнал около едноименното списание, той е първото литературно обединение, което си поставя за цел да формира, насочва и определя литературния вкус на нацията в края на 19. и началото на 20. век. В групата влизат Пенчо Славейков, Пейо Яворов, д-р Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров.

Ако можеха дъбовете да разкажат…

Пенчо Славейков умира през май 1912 г. в италианското курортно градче Брунате. В завещанието си поетът пише, че

иска да бъде погребан до любимия си вековен дъб

в София, за да остане част от вселената. Желанието му не е изпълнено, но почитателите на Славейковото творчество и до ден днешен се събират на това място в деня на смъртта му, за да почетат паметта на великия поет. А той е толкова влюбен в дъбовете, че възпява желанието си да векува до тях в „Псалом на поета”, написан като писмо до любимата му Мара Белчева.

Там на високий хълм, където с теб, с другари
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там де мълчанието пей дивната си песен.
Ти знаеш, погледи отвърнал от земята,
че аз ги в небеса възйемах все нагоре:
да е и моя гроб възйет към небесата -
и не в пръстта вграден - отвсякъде с прозори.

На Славейковата градина се е възхищавал и Иван Вазов:

„Рътлината Курубаглар въпреки варваризма на името си е едничкото място в околността на София, дето человек може да намери зелен шумалак, сянка и да чуе как шушне гората. Тя е като оазис в тая степна равнина, изгоряла, тъжна, гола като длан лете. Над София тогава постоянно стои един облак прах като дим над бойно поле, който очаква само дъжд или вятър да се пръсне... И говореше ми тая песен на славея за нещо чисто, кротко и нечовешко. И ази чувствувах под омиротворящото й обаяние как изчезват из душата ми облаците, навеяни от вихъра на жизненото зло...” (из разказа „Поколение“).

През 90-те години на миналия век от парка са отделени

 първите парцели, които по закона на реституцията са върнати на собственика им. Апетити към мястото продължава да има и днес. Проблемът идва от това, че при обявяването на градинката за национално значима територията през 1998 г. не е направено предложение за статута й и не е записан необходимият режим за опазването й въпреки изискванията на нормативната уредба. Този пропуск излага градинката на реална опасност от застрояване.

Неотдавна вековните Славейкови дъбове бяха включени в проекта „Непознатата София”, чиято цел е да припомни на столичани и гостите на града забравени или малко познати исторически, архитектурни, културни и художествени забележителности. Идеята е те да бъдат съживени и по-добре поддържани.

Изглежда има шанс последната част от старата дъбова кория до бул. „Свети Наум“ да оцелее поне още 300 години.

Автор: Таня Иванова