Бай Илия беше подпрял лактите си на изтърканата мушама, покриваща масата в гаража. Главата му тежеше и я с държеше две ръце като любеница. Гледаше как на дъното на полупразната бутилка от ракия танцува отражението на крушката, окачена на жица на тавана. Дървата в малката печка тихо пукаха и го отнасяха надалеч. Дълбоки мисли владееха ума му.

Когато седна тази сутрин да пие, нещата изглеждаха другояче. Светът беше сив и зъл, човеците завистливи и пакостливи, а той - жертва. Не само от сутринта - цял живот така. Пренебрегван, наритан, изигран. От тях. Те. Все Те го правят. Крадат го, прецакват го, тровят душата му. Защо все него, а не например Ванко - горския. Или пощаджията, дето наскоро си купи нова кола. Дванадесетгодишна Астра - сам си я докара от Кьолн. И за по-горен взе да се има. Пу. Да го Господ убие.

Днес беше Бъдни вечер и дебела сива облачна завивка застилаше зимното небе. Някъде след обяд през мръсното прозорче на гаража се прокраднаха няколко жълти слънчеви лъча и огряха обутите му в ботуши крака. Бай Илия загледа как слънчевите петна пълзяха бавно по гумената повърхност. Някъде по времето, когато втората половина на бутилката бе начената, Бай Илия осъзна къде живеят Те и как тъй винаги знаят как да го прецакат най-добре. Както подобава на истински мръсници, Те обитаваха едно пусто и самотно място, където рядко пущаха други хора. Ами Те живееха в самото му сърце. При тази мисъл бай Илия трепна.

“Сега ще им дам аз на тях да разберат.”

Въпреки изпития алкохол виждаше нещата по-ясно от всякога. Чудна работа. Цял живот пиян, пък сега след бутилка ракия - трезв като краставичка.

Преди го опияняваха идеи, а сега ракията го отрезви.

Като дете го опияняваше идеята да избяга от къщи, далеч от крясъците на пияния си баща и каканиженето на нещастната си майка. След това последователно го опияниха идеите да скатае казармата - не успя, да се махне оттук - също не стана, да се хване да бачка, но да не бачка много. Тук имаше частичен успех. През деветдесете го опияни идеята да завърти някоя далавера, но Те и тогава го прецакаха. Аха-аха, само още някой година да се изучи детето и рахат. Опияняваше го и тая идея, ама не му стана по-добре щом и това се случи. Все нещо чакаше, за да започне да му е хубаво, и все не можеше да го дочака, защото се задаваше следващото нещо за чакане. За избутване. И все тежки неща, дърпаше ги както стар вол дърпа рало.

Виждаше му се края.

Вече му беше станало ясно, че най-сетне е достигнал пика на живота си. На шестдесет и четири. Миналия месец ги навърши. Отпразнува пак така - сам с бутилка ракия и тежки мисли. Анка си беше отишла от тоя свят преди години. Липсваше му, въпреки че никога не ѝ го каза приживе. Опита се да направи сармички като нейните, но ги загори. Яде ги така.

Пенсионира се от цеха за крепежни елементи през септември. Когато си спомни как си тръгна, една тънка усмивка неволно изгря на лицето му. Напсува ги всичките барабар с Пешев и тези, дето се мислят за голямата работа. Така де, тези бяха пак от онези. И от тогава си живееше така - царски.

Стана и отиде до прозорчето. Навън беше сиво - слънцето пак се беше забулило. Дъха му образуваше малки бели облачета с аромат на ракия, които тутакси изчезваха.

Потърка кокалестите си ръце и захвана да рови нещо по чекмеджетата. Бай Илия обичаше да има от всичко. Трупаше цял живот. Крепежни елементи да искаш.

Намери това, което търсеше, и доволно го пусна в джоба на грейката си. Придърпа със суркане крива алуминиева стълба и я разтвори под гредата. Внимателно се покачи до второто стъпало и извади от джоба си кука с винт.

“Номер 53. От читавите.”

С бавни и методични движения я нави в гредата. В ръцете му още имаше много сила. Дръпна я силно, за да провери здравината ѝ, и доволен слезе от стълбата, за да потърси следващото нещо, което му трябваше.

Въжето беше в една щайга под кашона с играчките за елха. Какво прави тук отгоре - елха не са имали от двайсет години. Отвори го. Най-отгоре беше Снежанка без крака. Отдолу се подаваше един снежен човек от гланцово блокче, дето Ванко го прави в училище като малък. Взе го в ръка и го разгледа. Ванко обожаваше Коледа като малък. Сега дали имаше елха? Едва ли. Няма време за такива неща. Работи. Тъй трябва. На запад бачкаш ли - плащат. Не като тук - само да ти замажат очите.

Тази година се обади само веднъж - за да поиска петстотин евро, че закъснява с наема. На запад наемите са скъпи. Прати му шестстотин. Заделил беше настрани. И бутилка ракия. На запад нямат като нашата.

Внимателно постави снежния човек и затвори капака. Размота част от въжето и направи стегната примка. Премери колкото му трябваше, изкара джобното си ножче и отряза. Двайсет метра ново въже - жал му беше да го реже. Ама нейсе. Веднъж се живее. Така де.

Направи още една малка примка за куката и се върна на масата. Наля си остатъка от ракията. Два пръста. Няма да ги остави, я. Айде. За кураж.

Бай Илия вдигна чашката, но се секна от пронизителен писък, идващ някъде недалеч зад затворената врата.

Остави въжето настрана и бързо се изправи от стола. Чевръсто отключи вратата на гаража и я отвори. Лъхна го леден вятър в лицето и той замижа.

На отсрещния тротоар няколко човека се бяха насъбрали, гледаха и обсъждаха нещо на земята. До тях малко момче крещеше с всички сили.

- Мамо! Ставай, мамо! - дърпаше ръкава на паднала на земята жена, която се мяташе като риба на сухо.

Щом се приближи, бай Илия ги разпозна. Асен цигането и нямата му майка.

Плащал им беше да му чистят мазето миналата пролет. Захващаха се с каквото намерят. Продаваха цветя на гробището, мартеници през пролетта, а сега на стената на пощата зад тях стояха подпрени няколко пършави елхички.

Някои от зяпачите даваха акъл какво трябва да се направи, а други си бяха извадили телефоните и снимаха. А Асенчо ревеше и я дърпаше дрехите на майка си.

- Ставай! Ставай!

Бай Илия бързо се приближи и разбута сеирджиите. Познаваше когато някой си е глътнал езика. Клекна до жената и я стисна силно с една ръка за врата. Извъртя главата ѝ назад и напъха дебелите си пръсти в устата ѝ. Очите ѝ бяха забелели и изглеждаше, че силите я напущат. С крайчеца на пръста си успя да закачи забърналия се език и го извади. После я завъртя настрани и тя повърна. Кисела миризма го удари в носа. Жената се подпря на една ръка и задиша тежко. Момчето коленичи и прегърна главата ѝ с две ръце. Започна да я милва и да нарежда нещо неразбираемо за околните, нехаейки че клечи в повръщаното.

Бай Илия отстъпи назад. Адреналинът го отпусна и той претегли ситуацията наново. Спасил бе живот. Никой друг не си мръдна пръста да направи каквото и да било.

Зяпачите започнаха да го тупат по гърба и да го засипват с хвалби, а той им се тросна.

- Как не ви е срам бе. Човек умира, те ще ми снимат!

Изчака жената да се почисти и я доближи.

- Добре ли си? - попита старецът, без да очаква отговор.

- Жив да си, господине. - момчето скочи в краката му и започна да целува ръката му.

- Айде, айде. Стига де. - каза Бай Илия, отдръпвайки ръката си с известно неудобство.

Жената мърдаше устни, искаше да каже нещо, но от там излизаха само глухи звуци без смисъл. Кланяше му се до земя. Шарената ѝ забрадката ѝ падна на земята и по рамото ѝ се спусна дебела черна плитка. Сълза се търколи по бузата ѝ и смути стареца.

- Знаем се. Помагали сте ми за туй-онуй. Айде, по живо по здраво.

Погледна към гаража си. Искаше вече да се прибере в безопасната си бърлога, където никой нямаше да го кара да изпитва чувства. Заотстъпва назад, но Асенчо го хвана за ръка. Заведе го до елхичките, избра най-високата от тях и му я бутна в ръцете с широка усмивка.

- Подарък ти е. Да ти е весела Коледата.

Очите на стареца заблестяха. Не знаеше какво да каже. Подарък не беше получавал от цяла вечност. Последно от мобилния оператор уж му подариха телефон, пък после плаща надута сметка две години. В неговия свят подаръците винаги бяха капани. А сега - елхичка. Крива и несъразмерна, с плешиви места. Хареса я много. Замълча за дълго. Не знаеше как да постъпи в такива моменти. От малък го учеха, че чувствата трябва да се крият на дълбоко и тайно място. Те са си само за теб. Да си ги вадиш понякога, когато ти е студено и самотно, и да си ги разглеждаш и да им се дивиш. Като албум със стари снимки.

- Аз не мога така. Айде. Да вземеш нещо за довечера от магазина. - Бай Илия извади надиплена двайсетолевка от джоба си и я пъхна в ръката на момчето.

Майка му запротестира, махайки с ръце. Асенчо я погледна тъжно и му подаде банкнотата обратно, но старецът настоя. Едва ли са продали нещо друго днес.

Бай Илия поблагодари, взе елхичката и бавно тръгна към гаража си. Затвори вратата зад себе си. Въжето го чакаше върху масата. Нави го около ръката си и го прибра в едно от чекмеджетата. Взе кашончето с Коледни украшения под мишница и излезе навън. Погледна към небето. Едри снежинки тихо падаха по улицата. Скоро щеше да се свечери. Време беше да украси елхата.

Автор: Никола Ников