Успехът на Фаренхайт се дължи на това, че създава метод, с който да пречиства живака. Така сребристият метал се покачва и смъква вътре в термометъра, без да полепва по стъклените му стени. Оказва се, че живакът е идеалното вещество за отчитане на температурата. Той увеличава обема си много по-плавно от алкохола и с него е възможно да се отчитат много по-високи и съответно по-ниски температури.

Втората стъпка, която прави ученият, е да избере фиксирани ниска и висока точка за създаването на скала на температурата. В началото на 18. век е общоприето за висока точка да се избира температурата на човешкото тяло, а за ниска – температурата на замръзване на смес от лед и сол. Тогава се смятало, че това е най-ниската температура, постижима в лабораторни условия. Такава била и скалата на германския учен Клаус Рьомер, когото Фаренхайт посещава през 1701 г. Рьомер фиксира температурата на кръвта в човешкото тяло на 22,5 градуса, а точката на замръзване на чистата вода – на 7,5 градуса.

Когато Фаренхайт създава своята схема, той подражава на Рьомер при определянето на фиксирани точки. Заради по-точния живачен термометър обаче успява да раздели всяко деление на 4. През 1724 г. Фаренхайт пише научна статия, в която официално представя скалата си. 

Тя има три фиксирани точки.

Най-долната съответства на най-ниската измерена температура през зимата на 1708-1709 г. в Гданск. По-късно Фаренхайт успява да я постигне със смес от лед, вода и амониев хлорид. Това се приема за нула градуса по Фаренхайт. Втората точка е избрана, когато термометърът е поставен в спокойна вода, която започва да замръзва на повърхността. Това е 32 градуса по Фаренхайт. Третата калибрираща точка е фиксирана на 96 градуса и е свързана с температурата на човешкото тяло, след като термометърът се постави в устата или под мишницата.