Преди около десет години, дъщеря ми се намираше на около 2500 километра от Нюкасъл, и един ден ми позвъни подсмърчайки, заради една емоционална травма, с която се сблъскваше. Тя беше на около 20 години, в един град, познат като Еърли Бийч в Северен Куинсланд. Попитах я от какво се нуждае най-много в този момент, а тя ми отговори, че се нуждае от моята подкрепа, а прегръдката ми би била най-хубавото нещо, за което би могла да се надява! И тъй като не можех да го направя точно в този момент, я помолих да ми опише какво има около нея (в този момент нямах никаква идея "защо”), и й казах да ми позвъни, ако не се чуем след 30 минути.
Помолих я да стои точно там, където беше. Нямах идея как щях да й позвъня, тъй като тя ми се обаждаше от уличен телефон, близо до малък парк, заобиколен от няколко магазина на главната улица на Еърли Бийч.
Добре тогава! И след като затворих телефона, седнах за няколко секунди. Веднага след това в главата ми изскочи един телефонен номер, и въпреки че го разпознавах, това не беше често използван от мен номер.
Позвъних на този номер и това беше една жена, която си бе купила къща от мен, преди около 18 месеца, когато работех в недвижимото имущество. Точните ми думи бяха следните: "О, това си ти, Лиз, Нямам идея защо точно ти се обаждам, но дъщеря ми е заседнала в Еърли Бийч, и ми хрумна да ти се обадя да ти кажа. Имаш ли някаква идея защо?"
"Може да е защото синът ми живее там." - каза Лиз.
"Ах, така ли, това трябва да е." - казах аз. "Имаш ли нещо против да ми дадеш номера му, Лиз?"
"Разбира се, че не, и мога само да се надявам, че той би могъл да бъде от помощ!"
Лиз ми даде мобилния му номер и аз веднага се обадих (бяха минали само 5 минути, откакто казах на дъщеря ми, че някак си ще намеря помощ). За щастие, той отговори веднага, и аз му разказах историята за това кой съм и защо съм му позвънил.
