Миналото лято се сбъдна най-голямата ми мечта – да летя с парапланер. Докато търсех информация за парапланера, попаднах и на парашутните скокове. Много исках да скачам – все си казвах: „Следващата събота и неделя ще го направя”. Една събота реших: стига съм отлагала! Очаквах, че ще ме е страх.
Избрах тандемен скок: за да скачаш сам, трябва да минеш тренировъчен курс. Едно симпатично момиче ми обясни какво трябва да правя, а аз нямах търпение да се качим в самолетчето и да излетим.
В самолета сте ти и инструкторът, с когото скачате (могат да се качат до четирима). Издигаме се на 3500 метра.
С нас беше и едно момче – парашутист, който скочи от 1000 метра. Като се отваря вратата, шумът е много силен. Би трябвало да се уплашиш от този шум – особено човек като мен, който никога не е скачал. Заставаш зад инструктора, дават ти две минути, за да се приготвиш.
Момичето, което ме инструктираше, обясняваше, че винаги има един момент, в който си казваш: „О, боже, какво правя?”. При мен го нямаше: представях си по-скоро какво ще е удоволствието. То е несравнимо. Това, което си представях, беше умножено по... много.
Свободното падане е около минута – гледаш надолу и усещането те опиянява. Не може да се опише. Не си в състояние да мислиш. В следващия момент усещаш как нещо те придърпва – парашутът се отваря и започва едно реене. Приличаше малко на летенето с парапланер. Инструкторът ми даде въжетата да се въртя, накъдето искам. Скокът е около 10 минути. Когато се приземих, първото нещо, което си помислих, е, че искам пак. Искам да изкарам курсовете и да скачам сама.
При тандемния скок отговорността е върху човека, с когото летиш, той контролира ситуацията. А усещането за контрол в тези неща е много важно, то ти носи огромно удовлетворение заедно с вътрешното усещане, че си преодолял страха. Другото е химията в мозъка, хормоните на щастието те държат дълго време. След скока цяла седмица бях ухилена до уши, не можех да говоря за нищо друго, не можех да мисля за нещо друго – бях много, много щастлива.
Мария Димитрова
