За привързаност между деца и родители се говори и пише от около половин век. Нека се върнем назад към историята, за да припомним как се ражда този термин.
Теорията за привързаността “се ражда“ през 50-те години на миналия век, когато британският психолог Джон Боулби, който работи дълги години в лондонска детска болница, забелязва, че малките пациенти възприемат раздялата с родителите по съвсем различен начин.
Така той стига до заключението, че има деца, които имат много силна или, обратно, слаба емоционална връзка с родителите си.
По-късно, някъде в началото на 70-те години, тази теория е доразвита от психоложката Мери Ейнсуърт. Тя въвежда и техника за оценка на типа привързаност на децата, която нарича „Непозната ситуация“.
За да прецени доколко детето е привързано към родителя, тя наблюдава поведението му в различни ситуации, например, когато майката е близо до него и след това, когато излезе от стаята. Така оценява реакциите му, ако до него няма близък човек.
Въз основа на проучване на стотици деца, Мери извежда три вида привързаност: сигурна, избягващо-пренебрегваща и тревожно-устойчива.
По-късно, през 90-те години, двама изследователи, Мери Мейн и Джудит Соломон, добавят и четвърти тип: „дезориентирани“.
Днес, според тази теория, има четири типа привързаност на детето към родителите: тревожно-избягваща, дезориентирана, избягваща-пренебрегваща и сигурна.
Само така наречената „сигурна“ привързаност се прима за здрав модел.
Това дете знае, че близките и значими за него възрастни го обичат и винаги ще го защитават и ще бъдат до него в трудни моменти. То лесно се успокоява в присъствието на майка си или на баща си. Ако се чувства тревожно, то се обръща към родителя си или го търси.
Децата, които са израснали в здравословна емоционална среда, в която винаги са разчитали на подкрепата на близките, имат повече доверие в света около тях и другите хора. Обградени с любов, те не смятат всички около себе си за врагове и предатели. Те вярват на партньорите си, уважават ги и могат да правят компромиси. Заедно с това имат адекватно самочувствие и знаят, че са достойни за любов.
Питате: има ли сред любящите родители такива, които не дават достатъчно любов на децата си?
В края на краищата всеки баща и майка се опитва да прегърне бебето, да го вземе на ръце, да го целуне и да каже хубави неща.
Всъщност всяко дете е индивидуално: някои искат повече обич и прегръдки, някои са готови да играят сами за половин час, но всеки иска родителите му да дадат топлина и грижа, да го хванат за ръка на непознато място.
Някои родители, следвайки модните методи на възпитание, се опитват да го направят „самостоятелно“ и не тичат постоянно около него, оставят го само в люлката, дори и да плаче, не му помагат да се катери по пързалката, да се обува или да яде с лъжица.
Всъщност, родителите не трябва да се страхуват , че като гушкат бебето, ще го разглезят, не бива да отказват да го нахранят с лъжицата или да го държат за ръка. Така на практика изграждат силна емоционална връзка с него. Ще дойде време, когато самото дете ще се отдели, но не трябва да се страхувате, че ще разглезите тригодишното с любовта си.
3 белега на стабилната привързаност
1. Усещане за сигурност
Детето е уверено, че може да проявява всякави емоции в присъствие на родителите си и това няма да промени отношението им към него. То знае, че няма днес да го прегръщат и целуват, а утре в същата ситуация да му крещят или да го ударят.
2. Доверие
Чрез възрастния детето разбира „Аз съм добре и светът е наред“. До определен момент мама и татко са целият свят на детето. И тогава то, както някога се е доверило на тях, след това започва да се доверява на целия свят и вярва, че светът е добър.
3. Увереност
Благодарение на сигурната привързаност, детето има повече възможности да изгради здрави, проспериращи взаимоотношения с други хора, както лични, така и работни отношения. Като цяло този тип привързаност му позволява да реализира пълния си потенциал в живота.
Източник: Новите родители
