Ако не харесвате тона, с който детето ви отговаря; ако не харесва думите, които използва, погледнете себе си – не се ли е превърнало в човече, което поразително много прилича на вас самите?
Човек получава реална самооценка, когато има деца. Тогава някак плашещо започваме да се оглеждаме в очите на децата си като огледало – дали ще бъде криво огледалото, зависи само от нас.
Очакваме от децата много повече, отколкото ние самите даваме. Искаме да ни слушат – винаги и на всяка цена.
Искаме да бъдат учтиви с хората и да казват „моля“ и „благодаря“, а ние самите често забравяме да го казваме.
Искаме от тях да контролират тона на гласа си и нервните си изблици, а ние невинаги успяваме да се справим със самите себе си.
Не ни харесва, когато децата не се справят със задачите си, когато не подреждат стаята и играчките си, когато изостават в училище, когато предпочитат да играят, вместо да пишат домашни, но трябва да се запитаме – създадохме ли им навици за това? Седнахме ли с тях да учат, за да им покажем метода, или предпочетохме да се излегнем на дивана с телефон в ръка и за успокоение на съвестта все пак се провикнахме: „Сядай да си пишеш домашните, остави телефона!“. Минута по-късно вече се бяхме потопили във виртуални свят и напълно изключихме случващото се около нас.
Когато се караме на детето, всъщност се караме на себе си. У него виждаме собствените си недостатъци и провали.
Не избивайте комплекси на гърба на децата си. Не изживявайте собствените си мечти чрез тях. Оставете ги да бъдат себе си и да намерят своя път.
Но подрязвайте крила, а давайте крила.
Обичайте и учете, но не съдете.
Очаквайте и изисквайте, но не унижавайте и не наказвайте.
Бъдете учители за децата си, но им позволете и на тях да бъдат ваши учители. Защото на тях това им се удава естествено – всеки ден ни учат да бъдем по-търпеливи и по-добри хора.
Цветелина Велчева
