Гари Макферсън изследва през 1997 г. група от 157 случайно избрани деца, които току-що са започнали да овладяват някакъв музикален инструмент. Някои от тях станали добри музиканти, а други в крайна сметка се отказали изобщо от изявата в това поприще.
Макферсън се опитал да открие общи качества и черти, отличаващи първите от вторите. Оказало се, че успехът в този случай не зависел нито от нивото на интелигентност, нито от специфични дарби като музикален слух, нито от математически способности, нито от чувството за ритъм, нито от доходите на родителите. Най-добрият показател се оказал отговорът на въпроса, който Макферсън задавал на детето, още когато избирало на какъв инструмент иска да свири: „Как мислиш, колко дълго ще свириш?” Децата, които възнамерявали „малко да посвирят”, така и не превърнали музиката в свой приоритет. Децата, заявили, че смятат да свирят поне няколко години, достигнали успехи – къде по-големи, къде по-скромни. Но тези, които след време станали известни музиканти, отговаряли „Искам да свиря цял живот!”. Тези деца просто са проектирали съзнателно своето бъдеще.
