За страничен ннаблюдател хората, които говорят с кучетата си, изглеждат леко луди. Но ако някога сте имали домашен любимец, сигурно и вие сте разговаряли с него, без да се броят обичайните команди. Може би дори сте стигали дотам да персонифицирате кучето си и да провеждате с него дълги и напоителни разговори – също както бихте разговаряли с приятел, когото сте срещнали случайно на улицата или в парка.
Тези, които водят истински разговори с четириногите си любимци, са по-чувствителни и интелигентни от онези, които не го правят. Процесът на животни (или на предмети) да се приписват човешки качества, се нарича антропоморфизъм. Голям почитател на тази практика е бил Уолт Дисни, който в много от филмите си придава човешки черти на слонове, глигани, хиени, маймуни, коли, самолети и дори играчки.
„В исторически план антропоморфизмът е бил смятан за признак на детинщина или глупост, но всъщност става дума за естествен страничен продукт на тенденцията, която прави човека на тази планета особено интелигентен – при никой друг вид я не съществува“, обяснява Никълъс Ипли, професор по поведенчески науки в университета на Чикаго и световно признат експерт по антропоморфизъм. Дали го осъзнаваме или не, ние персонифицираме обекти и събития през цялото време. Ипли пише: „Векове наред готовността ни да признаваме, че не-човеците имат дух, е била смятана за глупост, суеверие и детинщина, каквито образованите и здравомислещи индивиди са надраснали. Аз намирам този възглед за погрешен и печален. Да признаваме одухотвореността на друго човешко същество съдържа същите психологични процеси както признаването на дух у животните, Бог или дори някаква джунджурия.
Това е израз на по-висш капацитет на нашия мозък, а не белег на глупостта ни.” Ипли твърди, че антропоморфизмът е пример за по-високата ни интелигентност. Но не за някаква обща интелигентност, а за напълно специфична: социална интелигентност. Антропоморфизмът важи не само за животни, но и за предмети. В историята има хиляди примери за тази тенденция – от рицарите през Средновековието, които давали имена на оръжията си, или още по-рано мореплавателите, които кръщавали корабите си. Ипли обяснява, че първата стъпка към антропоморфизма е в нашия мозък, който е програмиран навсякъде да вижда лица. Така знаем кога някой е ядосан, кога някой одобрява действията ни, кога будим симпатия и кога сме застрашени… По тази причина се опитваме съзнателно да разгадаваме физиономии, така както камерата на мобилния ни телефон търси QR-кода, за да ги разшифрова. Тази потребност да виждаме и намираме лица проектираме върху животни и дори предмети.
И когато виждаме в домашните си животни „човешки“ лица, следващата крачка е да им припишем характер. А щом ги приемаме за личности с характер, е съвсем естествено да им говорим!
