Един халиф имал всичко, за което човек може да мечтае – власт, несметни богатства, предани поданици. Но наслаждавайки се на всичко това, халифът изведнъж разбрал, че животът му е празен и безцелен. Той не виждал какъв е смисълът на неговото съществуване на този свят.
Дните се точели сиви и еднообразни. Съветниците на отегчения халиф се опитвали да ангажират вниманието му с държавните дела, мъдреци и пътешественици му разказвали приказни истории за далечни страни и невероятни чудеса. Но всичко било напразно. Халифът стоял мрачен и апатичен и гледал все по-разсеяно и безучастно на света около себе си. Животът му бил толкова скучен и безсмислен... Отчаяно се опитвал да намери изход.
Един ден някакъв пътешественик разказал на халифа за стар отшелник, на когото била открита великата тайна на живота – той знаел какъв е смисълът на живота.
Като чул това, за пръв път от много години очите на халифа заблестели, а сърцето му забило учестено. Той веднага се приготвил за път и предупредил придворните, че тръгва на дълго пътешествие и взема със себе си само стария си верен слуга, който бил с него още от детството му.
Тръгнали халифът и слугата на път. За да стигнат до далечните земи, в които живеел отшелникът, трябвало да минат през пустинята. А тя, както било известно, жестоко наказвала тези, които се отнасят с нея без необходимото уважение.
Тъй като нямали водач, двамата пътници бързо се заблудили, а по време на пясъчна буря изгубили камилите и по-голямата част от своя багаж. Единственото, което им останало, бил кожен мях с малко вода.
В пустинята била страшна горещина и неописуема жажда измъчвала двамата пътешественици. По едно време старият слуга паднал безчувствен на земята и от изтощение и жажда изгубил съзнание. Халифът също се измъчвал от жаждата и палещото слънце и бил на предела на силите си. Погледнал към кожения мях, в който била скъпоценната вода. Трябвала му само една живителна глътка вода!
Но в този момент, виждайки своя слуга, лежащ безпомощно на пясъка, изведнъж се замислил. Този човек, който му служил вярно и предано в продължение на толкова години, който безропотно го последвал в това пътуване, сега умирал тук, в тази далечна пустиня, изпълнявайки дълга си пред своя господар. Нима не е заслужил благодарност в последните минути на живота си... Халифът осъзнал, че дълги години този човек е бил за него като една полезна вещ и никога не е получавал благодарност и добри думи.
Тогава взел последната останала вода и я излял в устата на стареца. Не след дълго умиращият човек се съвзел и заспал спокоен сън. На лицето му се появило спокойствие и умиротворение. А халифът усетил невероятно чувство на радост и истинско щастие, каквото никога досега не бил изпитвал.
И в този момент се случило чудо. Завалял дъжд! А в тази пустиня дъжд валял веднъж на няколко години.
Слугата се пробудил и притеснено се обърнал към своя господар:
– Господарю, простете ми за моята слабост. Сега вече се чувствам по-добре и можем да продължим.
– Не – поклатил глава халифът, – вече не се нуждая от среща с онзи отшелник. Не ми трябват неговите откровения. Господ вече ми откри най-великата тайна на живота - отвори сърцето си за ближния и го обичай както себе си.
Притчата е част от сборника "Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота", издателство Гнездото
