Не я изслушваш, когато иска да сподели нещо. Не е толкова важно това, което има да каже. Много е обстоятелствена. Не може ли малко по-кратко да разказва историята?

Забравяш какво ти е казала. Да, много дълго и подробно обича да ти разказва, защото иска да те направи съпричастен, но на теб ти е скучно и досадно. Забравяш какво ти е казала, защото не ти е важно.

Приемаш я за даденост. Толкова си свикнал с нея, че не допускаш как един ден просто може да не е до теб.

Тогава…

Не се учудвай, че прекарва повече време с приятелите си, а не с теб. Има нужда от пълноценна комуникация, от разговор, в който да разкрие чувствата си, да сподели натрупаното. Би искала да е с теб, но ти все нямаш време.

Не се учудвай, че ти не си първият човек, на когото се обажда. Свикнал си я, че нейният живота не е твой приоритет. Реагираш често саркастично на историите й. Малко по малко убиваш желанието й да те търси.

Не се учудвай, когато става все по-самостоятелна и отдалечена от теб. Никога не си й показвал, че истински я обичаш, че променя живота ти към добро, че имаш нужда от нея, че я цениш. Не си й казвал, че ти липсва, когато я няма. И какво спечели от това?

Не се учудвай, когато започне да планира живота си без теб. Винаги се е чувствала на заден план. Не си я поставял на първо място. Тя е била като даденост. След приятелите, след работата, след твоите си лични неща. Тя е просто там и те чака. Е, всичко си има край. Ти си този, който я научи как да разчита само на себе си и да планира бъдеще, в което ти не участваш.

Затова…

Не се учудвай, когато си тръгне, защото всъщност никога не й даде причина да остане.