Няма лоши автори за деца, които децата да харесват и да искат да четат и откриват, защото всяко дете е различно. Те могат да открият историите, от които се нуждаят и да се потопят сами в тях. Баналната изтъркана идея не е банална и изтъркана за тях. Това е първият път, когато дете я открива. Не обезсърчавайте децата от четенето, защото си мислите, че четат грешното нещо. Художествената литература, която не харесвате е стъпка към пристрастяването към други книги, които може да предпочитате. А и не всеки има същия вкус като вашия.

Добронамерените възрастни лесно могат да разрушат детската любов към четенето: възпрете ги от четенето на това, което ги забавлява или им дайте стойностни-но-скучни книги, които харесвате, еквивалентите на викторианската „възпитателна” литература в 21 век. Ще се натъкнете на поколение, убедено че четенето не е яко и още по-лошо – че е неприятно.

Децата ни трябва да минават стъпка по стъпка през четенето: всичко, което им харесва да четат ще ги придвижи напред, стъпало след стъпало към грамотността. (Също така, не правете това, което авторът направи, когато 11-годишната му дъщеря привърши Р.Л. Стайн, а именно – да й даде „Кери” на Стивън Кинг, казвайки, че ако е харесала онова, ще обикне и това! До края на юношеските си години, Холи не прочете нищо друго, освен безопасни истории за заселници в прериите и все още се вторачва в мен, когато се спомене името на Стивън Кинг.)

И второто, което художествената литература прави е да изгражда съпричастност. Когато гледате телевизия или филм, виждате какво се случва на други хора. Прозата е нещо, което изграждаш от 26 букви и шепа пунктоационни знаци и ти, само и единствено ти, използвайки въображението си, създаваш свят, населяваш го с хора и започваш да гледаш с други очи. Започваш да чувстваш нещата, да посещаваш места и светове, за които иначе не би могъл да знаеш. Научаваш, че всеки един там някъде също е „аз”. Ти си някой друг и когато се върнеш в собствения си свят, ще си мъничко променен.

Съпричастието е средство за сплотяване на хората, което ни позволява да функционираме като нещо повече от обсебени от себе си същества.

Също така, докато четеш, ти откриваш нещо наистина жизненоважно, за да си проправиш път в света. И то е следното:
НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СВЕТЪТ ДА БЪДЕ ТАКЪВ. НЕЩАТА МОГАТ ДА СА РАЗЛИЧНИ.

Бях в Китай през 2007 на първия в китайската история партийно одобрен конгрес за научна фантастика и фентъзи. И в един момент дръпнах един от главните ръководители настрана и го попитах: „Защо? Научната фантастика не е била одобрявана дълго време. Какво се е променило?”

„Просто е” – каза ми той. Китайците бяха брилянтни в правенето на неща, стига друг да им донесе плановете. Но те не извършвали нововъведения и нищо ново не са изобретили. Те нямали въображение. Затова изпратили делегация в Щатите – в Apple, Microsoft, Google и там разпитали хората, които творят бъдещето. И установили, че всички те са чели научна фантастика, когато са били деца.

Литературата може да ти покаже различен свят. Тя може да те отведе на място, където никога не си бил. След като веднъж посетиш други светове, както ония, които са яли вълшебни плодове, никога не можеш да бъдеш напълно задоволен от света, в който си израснал. Неудовлетвореността е хубаво нещо: хората могат да променят и подобряват световете си и да ги оставят по-добри, да ги оставят различни.

И докато сме на тази тема, искам да кажа няколко думи за ескейпизма. Чух този термин да се подмята, като че ли е нещо лошо. Сякаш „ескейпистката” литература е евтин опиат, употребяван от обърканите, глупавите и заблудените и единствената заслужаваща си литература, за възрастни или за деца, е миметичната литература, която отразява най-лошото от света, в който читателят се намира.

Ако сте били заклещени в невъзможна ситуация, на неприятно място, с хора, които ви мислят злото и някой ви предложи временно бягство, защо да не го приемеш? И ескейпистката литература е точно това: литература, която отваря врата, показва слънчевата светлина навън, предоставя ти място, където да отидеш, да се контролираш, да си с хора, с които искаш да бъдеш (а книгите са истински места, няма съмнение в това); и най-вече, по време на бягството ти, книгите също могат да ти дадат познание за света и положението ти в него, да ти дадат оръжие и броня: истински неща, които можеш да вземеш обратно в затвора си. Умения, познание и средства, които можеш да използваш, за да избягаш наистина.

Както Дж. Р. Р. Толкин ни припомни, единствените хора, които хулят бягството, са тъмничари.

Друг начин да разрушиш детската любов към четенето е, разбира се, да се увериш, че няма никакви книги наоколо. И да не предоставиш никакво място за четене на книги.

Аз бях късметлия. Имах отлична местна библиотека, докато растях. Имах родители, които можех да увещая в летните ваканции да ме оставят в библиотеката на път за работа. И онзи тип библиотекари, които нямаха нищо против едно малко момче без придружители да идва всяка сутрин в детската библиотека и да се отправя към каталога, търсейки книги за духове, магия или ракети, търсейки вампири, детективи, вещици или чудеса. И когато приключих с детската библиотека, се захванах с книгите за възрастни.

Библиотекарите бяха добри. Те харесваха книгите и това да бъдат четени. Научиха ме как да си поръчвам книги от други библиотеки чрез междубиблиотечните заемни служби. Не проявяваха надменност спрямо книгите, които четях. Те като че ли просто харесваха присъствието на онова малко момче с широко отворени очи, което обичаше да чете и говореха с мен за книгите, намираха ми други книги от поредицата, помагаха ми. Държаха се с мен като с друг читател – нищо повече или по-малко – което означава, че се отнасяха към мен с уважение. Като осем годишен, не бях свикнал да се отнасят към мен с уважение.