Имаме задължението да четем на глас на децата си. Да им четем това, което харесват. Да им четем истории, от които вече сме отегчени. Да преправяме гласовете си, да ги правим интересни и да не спираме да им четем, само защото те са се научили да четат сами. Използвайте времето за четене на глас като време на заедност, когато няма телефони за проверяване, когато разсейващите неща са оставени настрана.

Имаме задължението да използваме езика. Да положим усилие: да открием какво значат думите и как да ги употребяваме, да общуваме ясно, да казваме това, което имаме предвид. Не бива да опитваме да замразяваме езика или да се преструваме, че е мъртъв и трябва да бъде почитан, а би трябвало да го използваме като живо нещо, което се лее, заема думи, позволява значенията и произношенията да се променят с времето.

Ние, писателите – и особено писателите за деца, но и всички писатели – имаме задължение към читателите ни: задължението да пишем истинни неща, особено важно е, когато създаваме истории за хора, които не съществуват, на места, които никога не ги е имало – за да разберат, че истината не е в случката, а в онова, което тя ни казва за това кои сме. В крайна сметка, литературата е лъжата, която казва истината.  Имаме задължението да не отегчаваме читателите си, а да ги караме да искат да обърнат страницата. Един от най-добрите лекове за неохотния читател е разказ, който не може да спре да чете. И докато ние трябва да разказваме на читателите си истински неща и да им даваме оръжия и щитове, да предаваме мъдрост, каквато сме придобили от краткия си престой на тази зелена земя, имаме задължението да не проповядваме, да не поучаваме, да не слагаме предъвкана нравственост и послания в устите на читателите, както възрастните птици хранят малките си с предварително сдъвкани личинки; и имаме задължението никога, при никакви обстоятелства, да не пишем нещо за деца, което ние самите не бихме искали да прочетем.

Имаме задължението да разбираме и да осъзнаваме това, че като писатели за деца вършим важна работа, защото ако ние объркаме нещата и напишем глупави книги, които да отвратят децата от четенето и книгите, ние обричаме собственото си бъдеще и скъсяваме тяхното.

Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – имаме задължението да мечтаем. Имаме задължението да си представяме. Лесно е да се преструваш, че никой не може да промени нищо, че ние сме в свят, в който обществото е голямо и индивидът е по-малък от нищото: атом в стената, зрънце ориз в оризова плантация. Но истината е, че индивидите променят техните светове много пъти, индивидите творят бъдещето и го правят като си представят, че нещата мога да бъдат различни.

Огледайте се. Наистина. Поспрете за момент и огледайте стаята, в която се намирате. Ще отбележа нещо толкова очевидно, че често бива забравено. И то е: всичко, което можеш да видиш, включително стените, някога е било в нечие въображение. Някой е решил, че е по-лесно да седне на стол, отколкото на земята и е измислил стола. Някой си е представил начин, по който сега мога да говоря с вас в Лондон без всички да ни навали. Тази стая и нещата в нея, както и всичко друго в сградата, този град съществува, защото много пъти хората са имали нещо във въображението си. Те са мечтали, те са обмисляли, те са правили неща, които не са работили съвсем, те са описвали несъществуващи неща на хора, които им се присмиват.

И после, във времето, те са успели. Политическите движения, личните пориви, всичко е започнало от хора, които са си представяли друг начин на съществуване.

Имаме задължение да правим нещата красиви. Да не оставяме света по-противен, отколкото сме го заварили, да не опразваме океаните, да не оставяме нашите проблеми на следващото поколение. Имаме задължение да чистим след себе си и да не оставяме децата си в свят, който безотговорно сме объркали, измамили и осакатили.

Имаме задължение да казваме на политиците това, което искаме, да гласуваме срещу политиците от коя да е партия, които не разбират ролята на четенето в създаването на стойностни граждани; политици, които не искат да съхраняват и предпазват знанието, както и да насърчават грамотността. Това не е въпрос на политика на някоя партия. Това е въпрос на цялото човечество.

Веднъж попитали Албърт Айнщайн как можем да направим децата ни интелигентни. Неговият отговор бил едновременно прост и мъдър. „Ако искате децата ви да са интелигентни,” казал той, „четете им приказки. Ако искате да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки.”

Той е разбирал смисъла от четенето и от въображението. Надявам се, че можем да дадем на децата ни свят, в който те ще четат, ще им бъде четено, ще развиват въображението си и ще разбират.

Благодаря ви за вниманието.