Добре дошли в нашата нова рубрика „Писатели и поети“. В нея ще представяме интересни факти от живота на популярни български писатели и поети. Ще ви запознаваме с историята около написването на някоя известна творба например. Ще ви цитираме любими произведения. Искаме да възродим българската литература и да й вдъхнем очарование.
Днес ще поговорим за големия български поет Павел Матев и за историята около написването на едно от най-известните му стихотворения, придобило голямата си популярност най-вече заради изпълнението на Емил Димитров, което превръща стихотворението в текст на една от най-обичаните и трогателни български песни.
Павел Христов Матев е български поет, общественик, депутат, председател на Комитета за култура и изкуство. Роден е на 6 декември 1924 г. в село Оризово, Чирпанско, в бедно семейство. Баща му бил самоук, но прочут цигулар, знаещ хиляди народни песни, но умира рано, а майка му е била земеделска работничка. През живота си поетът издава около 40 стихосбирки, повечето му стихотворения са елегични, тъжни. Вероятно това е и причината литературните критици често да го определят като „тъжния поет“. Той пък споделя в отговор на това: „А вие можете ли да си представите един ухилен до ушите поет? Ухилени поети няма. Един велик руски композитор ми казваше, че бог е създал три безсмъртни неща: природата, човека и тъгата. Склонен съм да му се доверя без остатък.“
Павел Матев умира на 4 февруари 2066 година, преди да навърши 82 години.
Детството на поета е бедно – бил е воловарче, орач, жътвар, градинар, косач и лозар. За да отиде да учи в гимназия в Чирпан, майка му си продава косата на перукери за 2500 тогавашни лева, колкото струва таксата за гимназията. Това провокира Павел Матев да напише през 1954 г. стихотворението „Писмо до мама“, станало 20 години по-късно голям хит в изпълнение на Емил Димитров.
Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.
Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон –
изтръпнала – забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.
Ти – другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии – набори на тати –
залели всичко с вино и със смях.
А ти в хорото – пъргава, чевръста –
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста –
пленили младоженческия двор.
Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.
Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора
преливали се буйно или плахо...
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.
Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.
Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?
В такива дни аз – плахото селяче –
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта - прегърбена и жалка –
с отрязани коси, с подпухнали очи –
прегърна ме и каза: “ Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!”
Сега са други времена, друг – простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.
Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.
Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?
Едва ли... Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.
Павел Матев, „Писмо до мама“
