Преди време споделих мислите на психолога Ирина Бондаренко за есенцията от работата й с хора. Оттогава в мислите ми бясно се завъртя въпросът какво научих от срещите си с хора последните 15 години... Нещо като опит за птичи поглед...
Научих:
Че не можеш да сравняваш болките. Всяка болка е уникална и боли по свой начин. В сърцето на болката е усещането за загуба, която може да има хиляди лица - загуба на важни хора, на здраве, на път към себе си, другите и света и още много неща.
Че можеш да стигнеш до другите дълбоко само през любовта и приемането. В другия случай само риташ с кубинки в сърцето.
Че когато казваш истината с обич, другите те чуват и можеш да кажеш всичко.
Че имаме право да чувстваме и мислим това което чувстваме и мислим. И само ако другият и ние самите валидираме чувствата си, имаме шанс да ги променим.
Че сравняването с другите не само не ни ориентира къде сме по пътя, но ни обърква още повече. Отвъд сравнението живее свободата.
Че няма състояние, което да продължава вечно. C'est la vie.
Че можем да надраснем болката само ако първо я приемем, после я погалим и чуем.
Че няма съвършени хора и ситуации и това е част от това да бъдем тук на земята
Че всеки е уникален. Буквално. Асоциациите, историите са се преплитали и оплитали през опита. Няма как да има две напълно еднакви опитности.
Че нас хората най-много ни е страх от собствените мисли и чувства.
Че няма правилни и неправилни емоции. Те са. И винаги носят послания. Имаме различни концепции за нормалност.
Че нямаш право да осъждаш. Можеш само да проследиш историята на дадено поведение.
Че когато поемем управлението на живота си и излезем от ролята на жертви, ние имаме шанс да израснем.
Че намираме мир със себе си и света, когато се смирим и приемем неизменната логика на живота, колкото и да кървим отвътре. Животът сам по себе си е школа.
Че колкото повече бягаме, толкова повече губим връзката със себе си. Накрай света да отидем, носим себе си със себе си.
Че ние не решаваме най-важния въпрос сами, а именно кога да отлетим от тази земя.
Че понякога, вместо да се борим със зъби и нокти да премахнем страха и болката, е нужно да им се отдадем. Както цветята в полското поле на вятъра. Да се доверим на живота.
Че цял живот редим пъзели и търсим връзки между нещата.
Винаги има логика, но понякога я виждаме на по-късен етап.
Че всяка криза в живота ни носи и дарове. Дори и в най-страшното ние учим. Кризите са опит да се завърнем в нашия автентичен път.
Че за да живеем в мир със себе си, трябва да изоставим вярата си за "справедливия свят".
Че пътищата не са прави линии, а спирали. Постоянно нещо препраща към нещо друго. Като в романа на Пруст "По следите на изгубеното време".
Че можем да се променяме винаги, ако се свържем с истинската си същност.
Че новият опит има силата да чупи мисловни тавани. Понякога те са изплетени от сенките на едно трудно минало. Понякога те са хартиени.
Че стигаме дотам, докъдето вярваме, че ще стигнем. Точно дотам.
Че Адът и Раят са тук на земята.
Че е важно да открием нашите смисли и мисии. Като в книгата на Виктор Франкъл "Воля за смисъл". Те имат силата да ни излекуват дълбоко.
Че това, в което вярваме, ни води по пътя.
Че дълбоко в себе си всички ние искаме едно и също - да се чувстваме свързани. Чувството за изолация е инкубатор на страхове и болки.
Че във всеки един момент имаме правото да избираме - дали да стоим във връзки, работи и пътища.
Че можем сами да избираме кои филми да прожектираме на екраните на живота си.
Че е хубаво да сме дълбоко свързани реалността и истината. Важно е да търсим обратни връзки от нея.
Че всички ние сме част от едно огромно цяло. То може да бъде наречено с различни имена.
Че с първата си и последна глътка въздух ние сме просто хора. С абсолютно "всичкото си".
Още много много неща научих от срещите си с хора. Срещи от тези централните. Научих ,че не съм нищо повече от всеки един друг. Научих, че в крайна сметка крайната дестинация на нашите пътувания се казва любов.
Автор: Диляна Велева - психолог-консултант с над 19-годишен опит. Телефон за връзка - 0895494466.
