Депресията не е измислица или сюжет на филм в жанра „драма“.

Депресията идва бавно, стъпва тихо, представя ви се за свой приятел, замазва ви очите с незначителни отклонения, докато един ден просто не ви завладее напълно и не тържествува в победата си над вас.

Депресията често е подценявана от хората, най-често от самите страдащи и околните. Не си дават сметка колко сериозно е положението и са застрашени да изпаднат в още по-страшни състояния, които могат да доведат до фатален край.

Депресията може да възникне от всичко, навсякъде, по всяко време, във всеки един етап от живота ни – дори когато привидно изглеждаме напълно щастливи, но всъщност нещо се е пречупило в моста между душата и разума.

Депресията може да възникне дори от срив на имунната система вследствие на рязка промяна в настроенията/душевното състояние или пък вследствие на заболяване. Може да се появи не само при възрастните, но и при децата.

Специалистите казват, че най-честата причина за депресия е чувството, че не си нужен никому, че не си важен, не си необходим. Само че не бива да забравяме, че от депресия страдат и са страдали велики умове, артисти, хора, които са оставили незаличима диря след себе си, които имат изключително място в световната история. Те едва ли не са подозирали за влиянието, което имат, за приноса, който носят със себе си, но може би точно тази мисъл се е превърнала в бреме, непоносимо бреме.

Най-вярното, макар и шокиращо определение, е, че депресията е „рак на душата". Защото те разяжда отвътре. Защото заличава това, което си бил. Защото отнема желанието да има утре. Само човек, минал през депресия, може да разбере това.

Често обвиняват човека в депресия, че е егоист, защото причинява всичко това на близките си, на хората, които го обичат. Това е егоистично и жестоко обвинение, защото депресираният няма власт нито над поведението си, нито над мислите си, нито над себе си изобщо. Той просто има нужда от помощ. Затова, ако не можете да помогнете, отминете. Ако не подадете ръка, не съдете.

Депресията има различни лица, различни проявления. Онзи, който се е справил с нея – сам или с чужда помощ – повече няма как да бъде същият. Но може да бъде много по-щастлив. Защото е „умрял“ и „възкръснал“, за нов живот. Възстановява се връзката между душата и разума и този път е много по-здрава и пълноценна, а животът придобива истински смисъл.

Цветелина Велчева