Подготвяте ваканцията от месеци - отпуските да съвпадат, месечното неразположение да е на безопасно разстояние, звездите да са подредени правилно и Вселената да е на ваша страна, но това никога не се получава, нали? Особено когато спътници са малки диванета - в нашия случай два броя (поклон, жено, ти, която се оправяш с повече!).

Най-накрая дългоочакваният момент настъпва и всички колички, куфари, куфарища, куфарчета, сакове и сакчета, пликове и пликчета са подредени в пирамида пред входната врата. Повтаряш си, че отиваш на почивка. И трябва да си починеш, защото, нали, на почивката човек си почива... Ха-ха!

И ето го първото препятствие - неумолимо застанало на пътя ти, надсмиващо се над оптимизма ти, тържествуващо, защото те е извадило извън нерви - цикъл. Денят, в който пътуваш. Викаш си: "Има и по-лошо! Важното е да сме живи и здрави! Все ще хвана няколко дни плаж."

Пътуването минава без изненади - обичайните истерии, хапане, скубане (да, диванетата са от женски пол), дремане в йога пози и след има-няма 6-7 часа сте се настанили.

Двугодишното обаче е с настроението на Круела де Вил, преди да си е изпила кафето, защото е дремало минути в колата, защото е изморено, гладно, защото иска всичко, защото не иска нищо и т.н. Карай, поне шестгодишното държи фронта.

Настаняваш се в хотела и вместо да се радваш на белите кожени столове и жълтите кожени дивани и кресла в хола, си ги представяш омазани с бисквити, неща от памперси и други работи с враждебна за цивилизованото пребиваване в хотел консистенции. Забраняваш с пяна на уста качването на краката с обувки, яденето на бисквити и шоколадови неща в хола и спалнята (само на терасата и в банята!). Излизате на вечеря. Знаете, че сте се превърнали от онези посетители, които доскоро са ви карали да извъртате възмутено очи и сте се надявали да не срещнете по ресторантите или улиците, или изобщо където и да е на този планета. Придвижвате се на фон от крясъци, тръшкане, мятане на различни предмети, спорадично търкаляне по земята и общо взето работата ви е да опазите другите хора. В ресторанта усещате как осъдителните погледи прогарят гърба ви, затова преглъщате, без да дъвчете, няколко залъка, плащате и тръгвате. Почти влачите двугодишното за ръка, което вече започва да дава заето.

Радвате се, че му се вижда краят на този ден.

Прибирате си и тържествуващо обхождане с поглед оцелелите бели кожени столове и жълти кожени дивани и кресла. Каква красота!

Едно на нула за вас!

Отивате да приготвите банята за къпане и внезапно си давате сметка, че чувате най-страшното - тишината! Излизате да проверите със свито сърце, повтаряйки като мантра "Божичкоданоспиданоспиданоспи!" и тогава откривате двугодишното, което размазва слънцезащитния крем по стената на спалнята. Нервите ви скрибуцат като разкордирана китара. Оставяте дребното да седи на столче в банята, докато отивате да си поревете във възглавница в коридора и после да се опитате (евентуално) да оправите поразиите в спалнята... Но нямате този шанс, защото преди това чувате щракване на ключ... От банята. Щракване. На. Ключ. От. Банята.

Часът е 22, а едно истерично човече се е заключило и е напълно и съвсем само́. Със стъклената душ кабина, с пералнята, с целия този сапун... В този момент всеки татко става Супермен и ключар. Докато тече трескавото разглобяване на бравата, няколко пъти ви е спряло сърцето, защото си представяте най-големите ужаси. Викате спешен ключар, но за щастие, отваряте вратата след 10 инфарктни минути и все пак преди той да дойде. Заварвате вътре едно подпухнало от рев човече, което е успяло единствено да пусне пералнята.

Прегръщате и треперите, треперите и прегръщате. Помните ли, че има и шестгодишно? И ние за малко забравихме...

Днес е втори ден. И засега само съм си навлякла съчувствените погледи на летовниците, защото прекосих пътя до тоалетната с омазана рокля. Което естествено забелязах впоследствие. Всички явно бяха разбрали, че съм в особено настроение и е по-добре да не ме закачат.

Имаме още десет дена. Страх ме е да си помисля какво предстои. А що се отнася до белите кожени столове, единият вече е горд собственик на петна от шоколадови пръсти.

Хуманно ли е да си носиш клетка за дете до 3 години, как мислите?

Та така, почиваме си.

А вашият първи ден от морската почивка как мина?

Автор: Цветелина Велчева. Всички права запазени ©. Копирането на текста без изричното съгласие на автора е строго забранено!