Толкова бях благодарна, че се бори и расте, че преживях без драма и прибирането с празни ръце от болницата, когато най-сетне изписаха и мен 2 седмици след раждането. Живеех вече 6 седмици в „Шейново“ и ме беше страх да се прибера. Толкова силно се бях сраснала с миризмата там, толкова бях свикнала с буденето в 5 сутринта, с абокатите, постоянните системи, с правилата за живот, със слизането на долния етаж в определените часове, за да видя детето си и да сложа ръка върху стъклената къщичка, да му поговоря, да му дам още от моите сили. Че не ми се прибираше.
По-късно дойде първото погалване на крачето в кувьоза, първата прегръдка, първото хранене с биберон, толкова много първи неща, които бяха като насън. И след един месец в интензивното отделение се прибрахме тримата. И ние имахме бебешки кош, в който носехме съвсем истинско бебе. И ние вече щяхме да сменяме памперси, да не спим, да разнасяме плачещо човече до ранни зори, да се разхождаме с торбички под очите. Ама че щастие!
Днес дъщеря ни е на 3 години и половина. Няма да ви лъжа, че животът на преждевременно родените деца (никак не обичам думата „недоносени“) е лек. Особено през първата година от живота си преминават през много прегледи и изследвания. Днес е фина госпожица, която носи размер 92, но хей, кога размерът е имал значение? Важното е, че е здрава, умна, палава, състрадателна, с чувство за хумор. Едно добро и щастливо дете. Нашето най-голямо Чудо.
Благодаря Ви, доктор Велев, доктор Узунова и всички останали любими мои лекари, акушерки и санитарки, които имах щастието да срещна по пътя си и които имам честта да нарека вече свои приятели.
И още нещо – днес отново съм бременна. Близките ни хора ни нарекоха луди. Как е възможно след всичко, което сме преживели, да се решим отново на подобно изпитание… Може би си подритваме късмета, може би сме безразсъдни… А може би просто искаме дъщеря ни да си има другарче за цял живот, когато нас вече няма да ни има. Може би искаме да изпитаме чувството на завършеност, удовлетвореност и пълно щастие. Едно е сигурно – изстрадали сме си го и затова го ценим още повече. Дано не мечтаем за твърде много…
И с тази бременност се превърнах в медицинска атракция… преминахме през невероятни предизвикателства, особено в началото, когато след поредния кръвоизлив се появи хематом, който се разрасна до 9 см, когато бебето беше едва 6 мм… И повечето лекари ме убеждаваха, че е задължително да прекъсна бременността. И ми казваха, че това е просто мъчение и че плодът няма да се развие пълноценно. Но доктор Велев повярва отново в силата и на това бебе. И ето ни тук, в началото на деветия месец, с плацента, която си е на мястото този път… и ние отново в страх, но и с надежда, и очакване на нашето второ Чудо.
Някой ден ще ви разкажа и за това, защото сега имаме още дълъг път пред себе си.
Стискайте ни палци!
Мили родители, не спирайте да вярвате в силата на своите деца! Не подозирате колко голяма е тя. Колкото и да сте уплашени и обезверени понякога, тези малки създания се борят и заради вас. Повярвайте в тях и ги прегърнете!
Преживял и разказал: Цветелина Велчева
