Ще ви убеждават, че най-важното за възпитанието на детето е да му се създадат добри условия. Теза, с която всеки може много да спори. Защото вие знаете стотици примери, когато родителите са създали прекрасни, дори отлични условия, а има толкова много възпипателни провали. 

Големите възможности носят и големи провали

Терминът „синдром на сребърната лъжичка“ идва от западната психология. Там експертите отдавна се сблъскват с проблемното възпитание на деца от богати семейства. С този термин те определят пасивността и неспособността на подрастващите да поставят пред себе си високи цели. И най-вече ориентацията им основно към материалните ценности.

Децата, „заразени“ с този синдром, не се стремят към знания и често въобще не искат да учат. Целта в живота им са удоволствията. Те не са способни да изпитват възвишени чувства, и не им е по силите дори да преживяват разочарования.
В добрия случай те израстват като потребители. 
В най-лошия развиват криминални наклонности – залитат към наркотици, състезания с коли, мотори, е жестоки игри...

Защо се случва това

Всичко и веднага. Родителите създават на детето условия за развитие, според своите възможности.
А, ако възможностите им са безгранични? Това значи, че на детето нищо, никога няма да му се отказва. Всички негови желания се удовлетворяват, всички прищевки – също, и то веднага.
А тези деца, които са свикнали да получават всичко и веднага, не умеят да мечтаят, да чакат, да търпят, да се стараят, за да получат. И винаги настъпва момент на скука и отегчение. 
Защото това дете не очаква и не иска нищо. Достигнало е до момента на пресищане. И тази празнина може да се запълни само със силни, екстремни усещания.

Свръхнатоварена програма.  Родителите искат децата им да живеят по-добре. Това е нормално. Затова детето се възприема като инвестиционен проект. То трябва да бъде най-добро и му се създават условия – записват го на най-престижните курсове и школи, за него се грижат частни учители по езици и спорт. 
Осигуряват на децата всичко онова, за което в детството си са мечтали, но не са  могли да получат.  Всичко, което смятат за модно, престижно, перспективно.

Дали обаче то го иска? Това не се обсъжда с него – нали още е малко, за да може да прецени и да вземе решение.
Възрастните са убедени, че сега то не може да оцени, но после със сигурност „ще им каже благодаря за всичко“. 
Така родителите планират всичко за живота на отрочето си. По дни като истинско разписание. То просто се съобразява и се подчинява на всичко, което му казват: отива на училище, след това на ледената пързалка, на басейна, на английски.

В началото се опитва да се занимава предимно с това, което на него му е интересно – пеене, рисуване, стихове. Тези негови интереси обаче се задушават от недостига на време, защото е пришпорвано да се занимава и с друго. Така често то не успява да издържи на натоварването и на темповете на изисканията на околните.
Някъде към пубертета започва де се съпротивлява, да се бунтува против правилата на живота. Интересното е, обаче че няма алтернатива. Всичките му желания са изгаснали още в детството. Нищо не му е нужно и нищо не му е интересно.

Откуп или компенсация. Родителите се стремят да осигурят всичко за децата си и работят наистина много. Заети са. С децата се занимават педагози, психолози и учители. Своята любов към детето татко и мама често не успяват да изразят в разговори и задушевни обсъждания , а компенсират отсъствието си със скъпи подаръци. Честно казано така родители компенсират и се „откупуват“. И колкото детето е по-голямо, толкова и компенсацията е по-висока. Така децата научават и свикват, че любовта има парична стойност.

Трябва ли тогава да им се сърдим, че са неспособни на по-възвишени чувства, щом най-близките им и скъпи хора не проявяват топлота и внимание към тях.
Така те растат равнодушни, егоистични и пресметливи.

Продължава на страницата на Новите родители