„Майки от близо и далеч се притесняваха от люлката на Зукерман. Страхуваха се, че някое дете ще падне и ще се удари. Но никое дете не го направи. Почти винаги децата се държат за разни неща много по-здраво, отколкото родителите им си мислят.”
„Паяжината на Шарлот”, Е. Б. Уайт
Стоя зад телената ограда, която разделя площадката на детската градина от родителите, в очакване да си взема детето. Петгодишните ни малчугани вървят в прави редици от сградата към двора. Мигат срещу следобедното слънце, дезориентирани след толкова часове, прекарани вътре.
Звънецът бие и, освободени от учителките си, децата хукват с внезапен прилив на енергия към катерушките на двора. Портата се отваря, за да ни подкани вътре. Някои хлапета се забавляват на пързалките, други играят на дама или рисуват на цимента с тебешири, а няколко се сгушват в родители или бавачки, за да освободят напрежението, натрупано през деня.
Моето дете хуква директно към близо 5-метровата ограда и започва да се катери по нея. Представете си нещо средно между Спайдърмен и Светкавицата и ще придобиете представа за дъщеря ми. Броя като свое най-голямо постижение факта, че никога не съм я губила; пъргавостта ѝ може да се сравнява единствено със скоростта ѝ. Често ѝ връзвам огромна червена панделка като средство за визуално проследяване. Помага ми да я виждам, докато се люлее от дървета или виси с главата надолу от скелета. Щом напуснем апартамента ни, през цялото време се опитвам да я настигна.
Енергията ѝ често ме изтощава; трябва да съм мълчалив пазач, винаги балансиращ чувството ѝ за свобода с притесненията (редки) за преценката ѝ. Катери се по скали и се люлее на порти. Скача от шестото стъпало директно на паважа. Понякога си мечтая за не толкова активно дете, но си напомням, че тази черта, този атлетизъм, ще служи не само на тялото, но и на ума ѝ, докато расте. Мога да се справям с детето си; правя го от години. Предупрежденията на разни непознати са това, което ме изтощава.
Докато дъщеря ми се катереше на 3 метра над земята по оградата, бързо втъкваща всеки крак в примките ѝ, приятелите ѝ я гледаха с възхищение. Едно малко момиченце смело скочи на оградата и направи доста приличен опит да се покатери по нея, но баща ѝ ѝ се скара. „Не се катерим по огради”, каза той високо, за да е сигурен, че съм го чула. Възприех удара върху личната ми преценка с пасивна физиономия, която съм овладяла за такива моменти. Кожата ми стана доста дебела след години, в които непознати ми пращат сигнали, че подвизите на детето ми са опасни и че съм безотговорна, задето ѝ позволявам да се захваща с тях.
